Катрин впи очи в него.
— Искате да кажете, че няма да бъде издаден, докато не се намерят неопровержимите доказателства за смъртта му? Ами ако тялото е било отнесено от течението в океана?
И двамата изглеждаха притеснени. По-младият се обади:
— Мисис Колинс, като собственик и управител на моста Тапан Зий Управление на пътищата провежда огромна операция за изваждането на жертвите и останките на колите от реката. При експлозиите колите са били силно повредени. Въпреки това тежки части като скоростни кутии и двигатели не са се разпаднали. Освен камиона с ремаркето и цистерната с бензин, шест други коли са потънали в реката. Или седем, ако броим колата на съпруга ви. От всички тях са намерени останки. Всички други тела също са извадени. В коритото на реката под мястото на катастрофата няма нито гума, нито колело, нито врата, нито двигателна част от кадилак.
— Искате да кажете… — Катрин едва изричаше думите.
— Искам да кажа, че в обстоятелствения доклад, който Управление на пътищата разпространи, категорично се твърди, че Едуин Колинс не е загинал при трагедията в онази нощ. Мнението на експертите е, че макар и да се е намирал близо до мястото, той не е сред жертвите. Смятаме, че е избегнал повличането от колите и се е възползувал от благоприятните обстоятелства, за да изчезне, както е планирал. Смятаме, че е преценил как благодарение на застраховките с дъщеря му ще бъдете обезпечени, а той ще може да започне нов живот, все едно какъв.
6
Мак — както беше известен доктор Джеръми Макинтайър — живееше със седемгодишния си син Кайл на завоя след къщата на семейство Колинс. През летата, докато учеше в Йейл, Мак работеше като келнер в „Дръмдоу“. Още тогава той се бе привързал дълбоко към тези места и бе решил, че един ден ще живее тук.
Като юноша Мак беше забелязал, че е от ония момчета, на които момичетата не обръщат особено внимание. Среден на ръст, среден на тегло, със средна хубост. Описанието беше сравнително точно, но Мак не бе справедлив към себе си. След като го погледнеха повторно, жените всъщност откриваха предизвикателство в шеговития израз на лешниковите му очи, привлекателност в момчешки буйната му пясъчноруса коса, която сякаш винаги беше разрошена от вятъра, и някакво очарование в увереността, с която ги повеждаше към дансинга или пъхваше ръка под лакътя им в леденостудените вечери.
Мак от малък знаеше, че един ден ще стане лекар. Когато започна да следва медицина в Нюйоркския университет, вече дълбоко вярваше, че бъдещето на медицината е в генетиката. На трийсет и шест години работеше в „Лайфкод“ — лаборатория за генетични изследвания в Уестпорт, на петдесет минути път от Нютаун.
Това беше работата, която желаеше, а и тя бе подходяща за живота му на разведен родител, отглеждащ детето си. Мак се беше оженил на двайсет и седем. Бракът му продължи година и половина и донесе на бял свят Кайл. Един ден, връщайки се от работа, намери вкъщи бавачка и бележка:
„Мак, този живот не е за мен. Аз съм лоша съпруга и лоша майка. И двамата знаем, че нищо няма да излезе от нашето съжителство. Трябва да пробвам какво ще направя сама. Грижи се за Кайл. Сбогом.
Джинджър се беше оправила доста добре. Пееше в кабаретата на Лас Вегас и по увеселителните корабчета. Беше записала няколко плочи и последната беше влязла в класациите. Изпращаше скъпи подаръци на Кайл за рождения му ден и за Коледа. Подаръците винаги бяха или твърде претенциозни, или съвсем бебешки. През седемте години, откакто ги беше напуснала, тя бе виждала Кайл само три пъти.
Въпреки че за него напускането й бе облекчение, Мак все още таеше горчивина към Джинджър. Разводът изобщо не влизаше в житейските му планове и той още не можеше да свикне с тази мисъл. Съзнаваше, че синът му усеща липсата на майка, и особено се стараеше и изпитваше гордост, че е толкова грижовен баща.
В петък вечер Мак и Кайл често вечеряха в „Дръмдоу“. Седяха в непретенциозната заличка за специалитети на скара, където в петък вечер менюто включваше и пици, и риба с пържени картофи.
Вечер Катрин винаги беше в ресторанта. Порастващата Мег също прекарваше много време тук. Когато беше на десет, а Мак на деветнайсет години, тя му бе доверила с мечтателен глас колко прекрасно е да вечеряш не тук, а вкъщи. „С татко понякога си готвим сами, когато си е у дома.“
Откакто баща й беше изчезнал, Мег идваше в Нютаун почти всеки уикенд и придружаваше майка си на вечеря в ресторанта. Но този петък нямаше следа нито от Катрин, нито от Мег.