Нямаше смисъл да се насилва да работи повече тази вечер. Отиде до камината и добави дърва от коша. Денят беше слънчев и топъл, но пустинната нощ беше много студена.
Къщата тънеше в тишина! Може би никога нямаше да надмогне трепетното очакване, че той скоро ще дойде. Като малка Ани често задаваше въпроса защо татко пътува толкова много.
— Защото има важна държавна работа! — отговаряше Франсис.
Ани растеше и ставаше все по-любопитна.
— Какво работиш, татко?
— Аз съм нещо като наблюдател, миличка.
— От ЦРУ ли си?
— Ако бях, никога нямаше да ти го кажа!
— Ама си, нали?
— Ани, аз работя за правителството и това означава, че изминавам много мили, за да си върша работата.
Франсис отиде в кухнята, сложи лед в една чаша и щедро си наля скоч. Това не е най-добрият начин за решаване на проблема, каза си тя.
Остави чашата, влезе в банята до спалнята и като застана под душа, започна да търка остатъците изсъхнал восък, напластени в гънките на дланите й. След като облече сива копринена пижама и наметна халат, тя отново взе чашата и седна на дивана пред камината. Зачете статията на Асошиейтед Прес, която беше откъснала от десета страница на сутрешния вестник. В нея се резюмираше докладът на Управление на пътищата по повод катастрофата на моста Тапан Зий.
На едно място пишеше: „Броят на жертвите в катастрофата е сведен на седем. Упоритото издирване на тялото и колата на Едуин Колинс се оказа безрезултатно.“
Франсис беше завладяна от един въпрос: възможно ли бе Едуин да е жив?
Сутринта, когато си замина, беше толкова притеснен за работата си. Страхът, че двойственият му живот ще бъде разкрит и двете му дъщери ще го презират, непрекъснато се засилваше.
Напоследък се оплакваше от болки в гръдния кош, които бяха вследствие на нервно напрежение.
През декември й беше дал облигации на стойност двеста хиляди долара.
— В случай, че нещо се случи с мен! — беше казал тогава.
Дали, когато каза това, замисляше начин да се освободи и от двата си живота?
А къде беше Ани? Франсис усещаше, че започва да трепери от надигащото се лошо предчувствие.
В личния си кабинет Едуин имаше телефонен секретар. През всичките тези години между тях бе съществувала уговорката, че ако Франсис трябва да се свърже с него, ще позвъни между дванайсет и пет часа източно време. В шест той винаги прослушваше съобщенията и след това ги изтриваше.
Естествено, този номер беше налудничав. Или може би не беше?
В Аризона беше десет часа и няколко минути, а на Източното крайбрежие течаха първите минути след полунощ.
Тя вдигна слушалката и набра номера. След двете иззвънявания прозвуча записът на Ед: „Вие се обаждате на 203 — 55 — 2867. След сигнала оставете кратко съобщение.“
Франсис толкова се стресна при звука на гласа му, че едва не забрави за какво се обажда. Дали това не означаваше, че всъщност той е жив?
Нямаше какво да губи. Набързо издиктува уговореното съобщение: „Мистър Колинс, моля обадете се в магазина за кожени изделия «Паломино». Ако още искате онова куфарче, получихме бройки от него.“
Виктор Орсини се намираше в кабинета на Ед и все още преглеждаше папките, когато личният му телефон иззвъня. Той подскочи. Кой, по дяволите, звънеше в кантората по това време?
Телефонният секретар се включи. От стола на Колинс той чу модулирания от апарата глас да диктува съобщението.
Когато съобщението приключи, Орсини остана втренчен в апарата. Никой магазин не звънеше за куфарчета по това време. Това беше някаква парола! Някой се надяваше съобщението да стигне до Ед. Още едно потвърждение, че някаква тайнствена личност не вярва в смъртта на Ед и смята, че той е наблизо.
Скоро Виктор си тръгна. Не беше намерил онова, което търсеше.
42
В неделя сутрин в десет часа Катрин Колинс отиде на службата в „Сейнт Пол“, но откри, че й е трудно да слуша проповедта. Беше кръстена в тази църква, тук сложи и брачната си халка, тук погреба родителите си, тук намираше винаги утеха. Дълго време се беше молила тялото на Едуин да бъде намерено, за да се примири с неговата смърт и едва тогава да потърси сили да продължи живота си без него.
Какво молеше бог сега? Само да опази Мег. Тя погледна дъщеря си, която седеше до нея съвсем неподвижна, уж заслушана в проповедта. Но Катрин подозираше, че мислите й също са някъде далеч.
До съзнанието й достигнаха стихове от „Ден на гняв“, химна за Последния съд. „Ден на гняв и ден на мъка, Отче наш, светът е в пламъци и пепелища.“
„Аз съм гневна и измъчена, и моят свят е в пепелища“, мислеше си Катрин. Преглътна напиращите сълзи, щом усети ръката на Мег върху своята.