След църквата се отбиха за кафе и кифлички в близката хлебарница, в чиято задна част имаше половин дузина маси.
— По-добре ли си? — попита я Мег.
— Да — отвърна Катрин отривисто. — Тези кифлички винаги са превъзходни! Ще дойда с теб в кабинета на баща ти.
— Мислех, че сме се разбрали аз сама да го разчистя. Нали затова тръгнахме с двете коли.
— За теб тази работа не е по-лека, отколкото за мен. Двете ще свършим по-бързо, а освен това някои неща ще бъдат тежки за носене.
В гласа на майка й звучеше онази решителност, която Меган добре познаваше; тя слагаше край на всякакъв спор.
Колата на Меган бе пълна с празни кашони. Заедно ги понесоха към сградата. Когато отвориха вратата на кантората, с изненада установиха, че вътре е топло и светло.
— Обзалагам се, че Филип е дошъл по-рано да подготви едно друго — рече Катрин.
Огледа приемната.
— Колко рядко всъщност идвах тук — каза тя. — Баща ти пътуваше толкова много, а дори и когато работеше тук, обикновено беше по срещи. А аз, естествено, постоянно бях заета с „Дръмдоу“.
— Може би аз съм идвала по-често от теб — съгласи се Мег. — Понякога наминавах след училище и се прибирахме заедно с колата.
Тя отвори вратата към кабинета на баща си.
— Тук е непокътнато — каза тя на майка си. — Много мило, че Филип не е пипнал нищо толкова дълго време. А всъщност Виктор трябваше да се нанесе в тази стая.
И двете оглеждаха кабинета — бюрото, дългата маса със снимките им, шкафовете и библиотеките от същото черешово дърво като бюрото. Тук беше уютно и подредено с вкус.
— Едуин купи това бюро и даде да го лакират — каза Катрин. — Сигурна съм, че Филип не би имал нищо против да си го вземем.
— Разбира се.
Започнаха да нареждат снимките в един кашон. И двете изпитваха чувството, че колкото по-бързо обезличат стаята, толкова по-лесно ще им бъде. Мег предложи:
— Мамо, защо не започнеш с книгите. Аз ще прегледам бюрото и папките.
Чак когато седна пред бюрото, забеляза мигащият индикатор на телефонния секретар, поставен на масичката до въртящия се стол.
— Виж!
Майка й се приближи.
— Някой все още оставя съобщения на татко! — възкликна с невярващ глас тя и се наведе към телефона. — Има само едно!
— Да го чуем!
Озадачени изслушаха съобщението и след него компютърния глас на машината: „Неделя, трийсет и първи октомври, дванайсет нула девет след полунощ. Край на съобщението.“
— Записано е само преди няколко часа! — възкликна Катрин. — Кой изпраща делови съобщения посред нощ? И кога баща ти си е поръчвал куфарче?
— Може би е грешка — каза Меган. — Не се споменава нито име, нито телефонен номер.
— Повечето продавачи не оставят ли телефон, ако очакват потвърждение на поръчката и най-вече, когато тя е направена преди толкова месеци? Мег, в това съобщение няма логика. А и тази жена не ми звучи като продавачка.
Мег извади лентата от машината и я пъхна в чантата си.
— Няма логика! — съгласи се тя. — Само си губим времето в догадки. Да продължим да прибираме и после вкъщи отново ще го чуем.
Тя бързо прегледа чекмеджетата на бюрото, където имаше бланки, бележници, кламери, химикалки и флумастери. Спомни си, че когато баща й преглеждаше автобиографиите на кандидатите, отбелязваше най-положителните неща с жълто, а най-неблагоприятните — с розово. Тя бързо прехвърли съдържанието на чекмеджетата в кашоните.
После се зае с папките. В първата явно се съдържаха копията от разходните ордери. Очевидно счетоводителката запазваше оригинала и връщаше едно копне с печат „Изплатено“.
— Ще ги взема вкъщи — каза тя. — Това са личните му копия от оригинали, които са в архивите на компанията.
— Има ли някакъв смисъл?
— Да. Може да намерим нещо за „Паломино“, магазина за кожени изделия.
Привършваха последния кашон, когато външната врата се отвори.
— Аз съм! — извика Филип.
Беше с пуловер без ръкави върху ризата и с костюм от рипсено кадифе.
— Надявам се, че вече се е постоплило — рече той. — Сутринта се отбих за малко. Тук става ужасно студено за една събота и неделя, ако отоплението не работи.
Той огледа кашоните.
— Знаех си, че имате нужда от помощ. Защо си се натоварила с тези книги, Катрин?
— Татко я наричаше „Якото мишле“ — каза Мег. — Много мило от твоя страна, Филип.
Той забеляза ръба на папката с ордерите да се подава от единия кашон.
— Сигурни ли сте, че всичко това ви трябва? Тези документи нямат стойност и ние с теб ги прегледахме, Мег, докато търсехме някакви застрахователни полици, които евентуално да не са били в сейфа.