Мак ги намери здраво прегърнати, като Мег успокоително люлееше сина му.
— Няма нищо, Кайл, няма нищо! — повтаряше тя.
Минаха минути, преди да може да им разкаже какво се е случило.
— Кайл, всички тия истории за мотаещи се мъртъвци те карат да си въобразяваш какво ли не! — каза Мак. — Там няма никой!
Вече по-спокоен, с чаша горещо какао пред себе си, Кайл почваше да се ядосва.
— Там имаше човек с камера. Сигурен съм. Когато ме блъсна, напипах нещо с ръка. После като видях Мег, го изтървах. Иди да го намериш!
— Ще донеса фенерче — каза Мег.
Мак излезе и освети с лъча на фенерчето земята. Не беше нужно да се отдалечава. Само на няколко метра от задната веранда намери на земята сива пластмасова кутия, в каквато обикновено се носеха видеокасети.
Той я взе и се върна към дърветата, като продължаваше да осветява пътя пред себе си. Знаеше, че това е излишно. Никой нямаше да стои и да чака да го разкрият. Почвата беше много твърда и нямаше ясни отпечатъци, но намери фенера на Кайл точно срещу прозорците на дневната. От това място ясно се виждаха Кайл и Мег.
Някой с камера беше стоял тук да наблюдава Мег и може би да я снима. Защо?
Мак се сети за мъртвото момиче в моргата и бързешком прекоси поляната обратно към къщата.
Това тъпо хлапе! Бърни тичаше сред дърветата към колата си. Беше я паркирал близо до края на паркинга пред „Дръмдоу“, но не толкова накрая, че да се набива на очи. На паркинга вече имаше около четирийсет коли и никой нямаше да обърне внимание на шевролета му. Бързешком метна камерата в багажника и се отправи през градчето към шосе 7. Внимаваше да не превишава скоростта с повече от пет мили. Но знаеше, че и бавното каране също изглежда подозрително.
Дали хлапето го видя добре? Едва ли бе успяло. Беше тъмно и то се уплаши. Само още няколко секунди, и той щеше да успее да изчезне оттам, без хлапето изобщо да го забележи.
Бърни беше бесен. Какво удоволствие си достави да гледа Меган през обектива на камерата — беше я хванал на фокус. Записите сигурно бяха станали страхотни!
От друга страна, не беше виждал по-уплашено същество от това дете. Самата мисъл за това го изпълваше с възбуда и енергия. Той притежаваше такава мощ! Да можеш да записваш нечии изражения и движения, и жестове — например как Меган си прибира косата зад ухото, когато е съсредоточена. Да изплашиш някого така, че да пищи и да крещи, и да бяга като онова хлапе.
Да наблюдаваш Меган — ръцете й, косата й…
43
Стефани Петрович дълго се въртя в леглото и едва на разсъмване заспа дълбоко. В събота сутринта се събуди в десет и половина, едва-едва отвори очи и се усмихна. Най-сетне нещата потръгваха.
Бяха я предупредили за нищо на света да не споменава името му, да го изличи от паметта си. Но това беше преди да убият Хелън, която тъй и не успя да промени завещанието си.
Той беше толкова мил по телефона. Обеща, че ще се погрижи за нея, че ще уреди бебето да бъде осиновено от хора, които ще й заплатят сто хиляди долара.
— Толкова много? — попита тя възхитена.
Увери я, че няма да има проблеми. Ще й уреди зелена карта.
— Ще бъде фалшива, но никой никога няма да разбере — каза й. — Все пак ви предлагам да се преместите другаде. Не ми се ще някой да ви познае тук. Дори и в такъв огромен град като Ню Йорк хората се засичат, а във вашия случай ще започнат да задават въпроси. Може би трябва да опитате в Калифорния.
Стефани беше сигурна, че Калифорния много ще й хареса. Щеше да си намери работа в някой от тамошните курорти. Със сто хиляди долара можеше да получи обучението, което й бе необходимо. Току-виж, веднага си намерила работа. Приличаше на Хелън. Професията на козметичка й беше в кръвта. Обожаваше тази работа.
В седем часа вечерта щял да изпрати кола да я вземе.
— Не искам съседите да забележат, че се изнасяте — беше й казал той.
Стефани искаше да си полежи още, но беше гладна. „Само след десет дни бебето ще се роди и тогава ще започна диета“, обеща си тя.
Взе душ и отново облече една от широките роби, които вече не можеше да понася. После взе да си стяга багажа. Хелън имаше хубави куфари в дрешника. „Защо пък да не ги взема — помисли си Стефани. — Нима някой ги заслужава повече от мен?“
Заради бременността имаше много малко дрехи, но върнеше ли се в нормалните размери, костюмите и роклите на леля й отново щяха да й стават. Хелън се обличаше доста консервативно, но всичките й дрехи бяха скъпи и добре подбрани. Стефани претършува гардеробите и рафтовете, като остави само нещата, които никак не харесваше.
На пода на дрешника си Хелън имаше малък сейф. Стефани знаеше къде е записана комбинацията и успя да го отвори. Не намери много бижута, но имаше няколко наистина ценни неща, които пъхна в чантичката за тоалетни принадлежности.