Съжаляваше, че не може да вземе мебелите. От друга страна, беше виждала снимки от Калифорния и знаеше, че там не се обзавеждат с тапицирани мебели в стар стил или тъмен махагон.
Прегледа цялата къща и си избра няколко статуетки. После си спомни за сребърните прибори. Голямата кутия беше твърде тежка, така че тя сложи среброто в найлонови торбички и ги притегна с ластик, за да не тракат в куфара й.
Адвокатът мистър Потърс позвъни в пет часа да я чуе как е.
— Не искате ли да вечеряте с мен и жена ми, Стефани?
— Благодаря ви — каза тя, — но чакам гостенка от румънската общност.
— Добре. Просто не ни се щеше да се чувствате сама. Обаждайте се, ако имате нужда от нещо.
— Много сте внимателен, мистър Потърс.
— Е, искаше ми се да мога да направя нещо повече за вас. За съжаление, щом става дума за завещание, ние сме с вързани ръце.
„Не ми трябва помощта ти“, помисли си Стефани, затваряйки телефона.
Сега трябваше да напише писмо. Състави три варианта, преди да реши, че й харесва. Съзнаваше, че има грешки, затова провери в речника няколко думи, но най-накрая й се стори, че звучи добре. Писмото беше до мистър Потърс.
„Уважаеми мистър Потърс,
Щастлива съм, че Ян, бащата на детето ми, дойде да ме види. Ще се женим и той ще се грижи за нас. Трябва веднага да се върне на работа, така че тръгвам с него. Той сега работи в Далас.
Много обичам Ян и знам, че вие ще се радвате за нас.
Благодаря ви!
Колата дойде точно в седем. Шофьорът изнесе куфарите й. Стефани остави ключа и бележката на масата в дневната, угаси лампите, хлопна вратата след себе си и побърза да се качи в чакащата кола.
В понеделник сутринта Меган се опита да позвъни на Стефани Петрович. Никой не отговаряше. Тя се разположи на масата в дневната и се зае да преглежда служебните папки на баща си.
Веднага забеляза нещо подозрително. Той беше регистриран в хотел „Четирите сезона“ в Бевърли Хилс и беше платил за пет нощувки — от 23 до 28 януари — деня, в който беше летял до Нюарк и беше изчезнал. След първите два дни на сметката не бяха отбелязани никакви допълнителни разходи. Дори и да се храни извън хотела, мислеше си Меган, човек си поръчва закуска или се обажда по телефона, или пие нещо от барчето в стаята.
От друга страна, ако стаята му е била на партерен етаж, много бе вероятно баща й да е ходил до бюфета за чаша сок, кафе и кифличка. Той не беше по обилните закуски.
През първите два дни обаче на сметката имаше допълнителни разходи като гладене, бутилка вино, лека вечеря, телефонни разговори. Тя си отбеляза датите на трите дни, когато не беше ползвал хотелските услуги.
„Може и да установя някаква закономерност“, мислеше си тя.
На обяд отново позвъни на Стефани и отново никой не отговори. В два часа започна да се тревожи и се обади на адвоката Чарлс Потърс. Той я увери, че Стефани е добре. Говорил с нея предишната вечер и тя му казала, че някой от сънародниците й щял да се отбие.
— Радвам се — каза Меган. — Тя е много уплашена.
— Да — съгласи се Потърс. — Обикновено хората не знаят, че когато някой завещае цялото си имущество на благотворително или медицинско заведение като клиниката „Манинг“ и пряк роднина реши да оспорва завещанието, заведението може тайно да предложи да се споразумеят. Но след като Стефани се появи по телевизията с буквалните обвинения, че клиниката носи отговорност за убийството на леля й, за подобно споразумение не може да става въпрос. Ще изглежда като запушване на уста.
— Разбирам — каза Меган. — Ще продължавам да звъня у Стефани, но ако тя ви се обади, бихте ли й предали да ми позвъни? Все още смятам, че някой трябва да издири мъжа, от когото е бременна. Ако даде бебето за осиновяване, може някой ден да съжалява.
Майка й беше отишла в ресторанта за закуската и обяда и се върна вкъщи тъкмо когато Меган приключваше разговора с Потърс.
— Нека се заема с това — каза тя и седна до нея на масата.
— Всъщност можеш ти да продължиш — каза й Меган. — Аз трябва да отида до апартамента да си взема дрехи и пощата. Първи ноември е и всичките ми сметки ще са пристигнали.
Предишната вечер, когато майка й се върна от „Дръмдоу“, тя й разказа за човека с камерата, който беше изплашил Кайл.
— Помолих един колега да провери в службата. Още не ми се е обадил, но съм сигурна, че някоя от онези тъпи програми е решила да пусне репортаж за нас с татко и семейство Андерсън — каза тя. — Те постъпват точно така — изпращат някого тайно да снима — тя не беше позволила на Мак да се обажда в полицията.