Показа на майка си какво прави с папките.
— Мамо, обърни внимание на хотелските сметки, когато в три-четири последователни дни не са отбелязвани допълнителни плащания. Искам да знам дали е ставало така само когато татко е бил в Калифорния — тя не спомена, че Лос Анджелис е само на половин час със самолет от Скотсдейл.
— И за магазина за кожени изделия „Паломино“ — каза Катрин. — Не знам защо, но това име не ми излиза от главата. Имам чувството, че съм го чувала и преди… може би много отдавна.
Меган още не беше решила дали да се отбие в телевизията на път за апартамента. Беше облечена в удобни стари панталони и пуловер. Това беше една от страните на работата й, която обожаваше — тази задкулисна небрежност.
Набързо среса косата си и си помисли, че е пораснала много. Обичаше я дълга до раменете. Сега вече падаше върху тях. Като косата на мъртвото момиче. С внезапно изстинали ръце Меган изви косата си на кок и го закрепи с фиби отзад.
Когато излизаше, майка й каза:
— Меган, защо не излезеш на вечеря с някой от приятелите си? Ще ти дойде добре да се откъснеш за малко от всичко това.
— Нямам особено настроение за вечери — каза Меган, — но ще ти се обадя, ако реша нещо — тя вдигна ръка с издадена напред длан и разтворени пръсти. — Както би казал Кайл, „пиши ми пет плюс“.
Майка й вдигна ръка и докосна дланта на дъщеря си.
— Готово.
Известно време се гледаха мълчаливо, след което Катрин каза:
— Карай внимателно.
Това беше задължителното предупреждение, откакто Меган беше получила книжка на шестнайсет години.
Отговорът й винаги беше с един и същи нюанс. Днес тя каза:
— Всъщност смятах да се лепна за някой трактор с ремарке — искаше й се да си прехапе езика. Катастрофата на моста беше причинена именно от цистерна, която се беше блъснала в трактор с ремарке.
Знаеше, че майка й си мисли същото.
— Господи, Мег, сякаш вървим през минно поле, нали? Дори и всяка шега, която е била част от ежедневието ни, вече е опетнена и двусмислена. Ще настъпи ли някога краят на всичко това?
Същият понеделник сутринта доктор Манинг беше отново разпитван в кабинета на прокурора Джон Дуайър. Въпросите бяха станали по-остри, с нотка на сарказъм. Двамата следователи седяха безмълвни, докато шефът им провеждаше разпита.
— Докторе — попита Дуайър, — можете ли да обясните защо веднага не ни казахте за собствените опасения на Хелън Петрович, че е разменила ембрионите на Андерсънови?
— Защото тя не беше сигурна — раменете на доктор Манинг увиснаха. Вечно розовото му лице стана пепеляво. Дори и великолепната му посребрена коса изглеждаше избеляла и посивяла.
— Доктор Манинг, няколко пъти казахте, че основаването и ръководенето на клиниката за изкуствено оплождане е най-голямото постижение в живота ви. Знаехте ли, че Хелън Петрович е смятала да остави доста значителното си имущество за изследователски проучвания във вашата клиника?
— Говорили сме за това. Виждате ли, равнището на успеха в нашата област още не е това, което бихме желали да бъде. Ин витро оплождането е много скъп метод — струва между десет и двайсет хиляди долара. Ако не се стигне до бременност, започва се от самото начало. Въпреки че някои клиники посочват един от всеки пет опита за успешен, действителната цифра е един от десет.
— Докторе, вие имате огромното желание да се подобри процента на успешните бременности в клиниката ви, нали?
— Разбира се.
— Не беше ли за вас голям удар, когато Хелън Петрович ви каза миналия понеделник не само че ще напуска, но и че може би е направила доста сериозна грешка?
— Бях съсипан.
— Да, дори когато беше намерена убита, вие скрихте тази много важна причина за напускане, която тя ви е признала — Дуайър се наведе през бюрото си. — Какво още ви каза мисис Петрович на онази среща в понеделник?
Манинг сключи ръце.
— Каза, че смята да продаде къщата си в Лорънсвил и да отиде да живее някъде далеч, може би във Франция.
— А на вас този план как ви се стори?
— Бях изненадан и не знаех как да реагирам — прошепна той. — Бях сигурен, че тя бяга.
— От какво, докторе?
Джордж Манинг осъзна, че всичко е свършило. Не можеше повече да защитава клиниката.
— Имах чувството, че я беше страх да не би бебето на Андерсънови да не се окаже близнакът на Джонатан и това да доведе до следствие, което може да разкрие много грешки в лабораторията.
— А завещанието, докторе? Знаехте ли, че Хелън Петрович смята да промени и завещанието си?
— Каза ми, че съжалявала, но се налагало. Планирана да не работи дълго време, а сега вече трябвало да мисли и за племенницата си.