Когато след няколко минути Кайл и Мак си тръгнаха, целувката на Мак не беше обичайното приятелско докосване на бузата й. Подобно на сина си преди малко, той обхвана лицето на Мег.
— Пази се! — заръча й, а после притисна устни в нейните.
46
Понеделникът беше лош ден за Бърни. Стана рано, настани се на стария си стол в мазето и започна да върти видеолентата с Меган, която беше заснел от скривалището си сред дърветата. Още снощи искаше да я види, но майка му бе настояла да й прави компания.
— Толкова дълго стоя сама — оплака се тя. — Никога по-рано не си излизал тъй често през уикендите. Да нямаш някое момиче, а?
— Разбира се, че не, мамо.
— Помниш колко неприятности си навлече заради момичета.
— Вината не беше моя.
— Не твърдя, че е била. Казвам само, че момичетата за теб са жива отрова. Пази се от тях.
— Добре, мамо.
Щом мама изпаднеше в такова настроение, на Бърни му оставаше единствено да я слуша. Все още изпитваше страх от нея. Все още потреперваше при спомена за онези дни, когато той се превръщаше в голямо момче, а тя изникваше внезапно с каиш в ръка.
— Видях те как гледаш оная гадост по телевизията, Бърнард. Представям си какви мръсни мисли се въртят из главата ти.
Мама никога не би разбрала, че това, което изпитва към Меган, е чисто и прекрасно. Просто искаше да бъде около Меган, да я вижда, да може винаги да я накара да вдигне очи към него и да се усмихне. Както снощи. Ако беше почукал на прозореца и тя го бе познала, нямаше да се изплаши от него. Щеше да се втурне към вратата да му отвори. Щеше да каже: „Бърни, какво правиш тук?“ Може би щеше да му предложи чаша чай.
Бърни се наведе напред. Отново беше стигнал до онази хубава част, където Меган изглеждаше съсредоточена в това, което правеше: седнала на масата в дневната с всички тези документи пред себе си. С телеобектива беше успял да заснеме лицето й отблизо. Начинът, по който навлажняваше устните си, го възбуждаше. Блузата й беше с деколте. Не беше сигурен дали вижда как вената й пулсира, или само си въобразяваше.
— Бърнард! Бърнард!
Майка му беше на площадката на стълбите и го викаше. Откога ли викаше?
— Да, мамо. Идвам.
— Доста дълго се мота — отсече тя, когато той влезе в кухнята. — Ще закъснееш за работа. Какво правеше?
— Подреждах. Нали искаш да пазя чисто!
След петнайсет минути беше в колата. Подкара я по улицата напосоки. Знаеше, че трябва да се опита да припечели нещо на летището. За всички тези уреди му трябваха пари. Пряко сили изви волана и потегли към „Ла Гуардия“.
Прекара деня в курсове до летището. Добре вървеше до късния следобед, когато един започна да се оплаква от движението.
— По дяволите, свърни в лявото платно. Не виждаш ли, че това е задръстено?
Бърни отново мислеше за Меган и дали ще е безопасно да мине покрай къщата й, след като мръкнеше. След минута пътникът му кресна:
— Знаех си, че трябваше да си взема нормално такси. Къде си се учил да шофираш? Карай като хората, дявол да те вземе.
Бърни се намираше на последното разклонение на Гранд Сентръл Паркуей преди моста Трайбъроу. Той рязко зави вдясно в локалното платно и спря колата.
— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? — кресна оня.
Големият му куфар беше на предната седалка до Бърни, който се пресегна, отвори вратата и го блъсна навън.
— Изчезвай! — викна той. — Ходи да си търсиш такси.
Обърна глава да види реакцията на пътника. Погледите им се срещнаха.
В очите на човека се четеше ужас.
— Окей, по-кротко. Извинявай, ако съм прекалил!
Той изскочи от колата и успя да дръпне куфара си, преди Бърни да натисне газта. Бърни пресече напряко през малките улички. Най-добре да се прибира. Иначе щеше да обърне назад и да смачка мутрата на оня.
Започна да диша дълбоко. Психиатърът от затвора му беше казал да прави така, когато усети, че побеснява.
— Трябва да се научиш да овладяваш гнева си, Бърни — беше го предупредил. — Ако не искаш да прекараш остатъка от живота си тук.
Бърни знаеше, че не иска отново да попада в затвора. Щеше да направи всичко възможно това да не се случи.
Във вторник сутринта будилникът на Меган иззвъня в четири. Имаше резервация за полет 9 на „Америка Уест“, който излиташе в седем и двайсет и пет от летище „Кенеди“. Стана от леглото без усилие. Сънят й беше неспокоен. Изкъпа се, като остави водата толкова гореща, колкото можеше да изтърпи, блажено усещайки част от мускулите на гърба си да се стягат и отпускат.
Докато обличаше бельото и обуваше чорапите си, по радиото съобщаваха прогнозата за времето. В Ню Йорк температурата беше под нулата. В Аризона, естествено, беше точно обратното. По това време на годината вечерите бяха хладни, но през деня можеше да бъде съвсем топло.