Басмена блуза, светлокафяво сако от тънък вълнен плат и панталони изглеждаха най-подходящото облекло. Отгоре щеше да сложи зимното си яке, но без подплатата. Набързо прибра всички неща, които щяха да й трябват за еднодневния престой.
Миризмата на кафе я лъхна от стълбите. Майка й беше в кухнята.
— Не трябваше да ставаш — каза й Меган.
— Не ми се спеше — Катрин Колинс сучеше на пръст колана на домашния си халат. — Не ти предложих да дойда с теб, Мег, но сега ми минават други мисли. Може би не трябва да те оставям да вършиш това сама. Само че ако в Скотсдейл има друга мисис Едуин Колинс, няма да зная какво да й кажа. Дали и тя не е имала представа като мен какво всъщност е ставало? Или пък е живяла с пълно съзнание за лъжата?
— Надявам се, че до края на деня ще имам някои отговори — каза Мег. — И съм съвсем убедена, че е най-добре да свърша това сама — тя отпи от грейпфрутовия сок и от чашата с кафе. — Трябва да тръгвам. Имам доста път до летището. Не искам да попадна в сутрешното задръстване.
Майка й я изпрати до вратата. Мег я прегърна.
— В единайсет тамошно време ще бъда във Финикс. Ще ти се обадя късно следобед.
Усещаше, че майка й я гледа, докато вървеше към колата.
Полетът беше приятен, тя седеше до прозореца и се взираше в пухкавата покривка от бели облаци. Сети се за своя пети рожден ден, когато майка й и баща й я заведоха в Дисниленд. За първи път се качи на самолет. Беше седяла до прозореца, баща й беше до нея, а майка й — от другата страна на пътеката. През годините баща й я беше закачал за въпроса, който зададе тогава. „Татко, ако излезем от самолета, ще можем ли да вървим по облаците?“ Беше й обяснил, че за голямо съжаление няма да може да се закрепи върху облаците.
„Но аз винаги ще те крепя, Меги Ан“ — беше й обещал той.
И го беше правил. Спомняше си ужасния ден, когато се беше препънала точно пред финиша на едно състезание и това беше коствало на отбора й загубата на шампионската титла за щата. Баща й я очакваше, когато се беше измъкнала от залата, без да иска да слуша успокоителните думи на съотборниците си или да вижда разочарованието, изписано по лицата им.
Беше й предложил разбиране, не съчувствие.
— Има някои събития в човешкия живот, Меган — беше й казал тогава, — споменът, за които никога не избледнява, независимо колко години минават. Опасявам се, че ти току-що преживя едно от тях.
Вълна от нежност обля Меган и изчезна, щом си помисли за миговете, когато баща й беше отсъствал по работа. Понякога дори на празници като Деня на благодарността или Коледа. Дали не ги беше празнувал в Скотсдейл? С другото си семейство? По празниците в ресторанта винаги имаше толкова работа. Когато го нямаше вкъщи, двете с майка й вечеряха с приятели, но майка й непрекъснато трябваше да става и да посреща гости или да наобикаля кухнята.
Спомняше си времето, когато стана на четиринайсет години и започна да взима уроци по джаз танци. Когато баща й се върна от поредната командировка, тя му показа най-новите стъпки, които беше научила.
— Меги — въздъхна той, — джазът е хубава музика и чудни движения, но валсът е танцът на ангелите.
Беше я научил да танцува виенски валс.
С облекчение чу пилотът да обявява, че започват да се снижават към международното летище „Скай Харбър“, където температурата бе двайсет и шест градуса.
Меган извади нещата си от багажника над седалката и нетърпеливо зачака да отворят вратата на кабината. Искаше й се този ден да мине по-бързо.
Бюрото за коли под наем беше на изхода. Меган спря, за да провери адреса на магазина за кожени изделия „Паломино“, и след като подписа документа за колата, попита жената, която я обслужваше, как да стигне дотам.
— Това е в квартал „Богота“ на Скотсдейл — каза жената. — Мястото е удобно за пазаруване и изглежда така, сякаш сте в средновековието.
На картата тя й начерта пътя.
— Ще стигнете за двайсет и пет минути.
Докато шофираше, Меган поглъщаше с очи красотата на планините в далечината и безоблачното, наситено синьо небе. Когато излезе от търговската част, палми, портокалови дървета и кактуси започнаха да изпълват пейзажа.
Тя подмина хотел „Сафари“, който наподобяваше кирпичена постройка. С ярките си олеандри и високи палми изглеждаше спокоен и приканващ. Тук Сайръс Греъм беше видял доведения си брат — нейния баща — преди повече от единайсет години.
Магазинът за кожени изделия „Паломино“ беше на една миля по-надолу по Скотсдейл Роуд. Тук сградите имаха кули и назъбени ограждащи зидове, подобно на замъци. Павираните улици допълваха старинния изглед. Бутиците от двете страни на тесните улички бяха малки и повечето от тях изглеждаха скъпи. Меган зави наляво към паркинга до магазина и остави там колата. С тревога усети, че коленете й треперят.