Острата миризма на скъпа кожа я посрещна на входа на магазина. Дамски чанти с размери от портмоне до голяма пазарска чанта, бяха красиво аранжирани върху рафтове и щандове. В една витрина имаше портфейли, ключодържатели и бижута. Куфари и куфарчета се виждаха в широката част на магазина, която се намираше в дъното на етажа.
В магазина имаше само още един човек — млада жена с поразителни, индиански черти и гъста тъмна коса, която падаше по раменете й. Тя вдигна очи от мястото си зад касата и се усмихна.
— Мога ли да ви помогна? — нищо в гласа й не подсказваше, че се припознава.
Меган премисли светкавично.
— Може би. В града съм само за няколко часа и искам да се отбия при едни роднини. Нямам адреса им, а не са вписани в телефонния указател. Знам, че пазаруват тук и се надявах да взема от вас телефона или адреса им.
Продавачката се поколеба.
— Аз съм нова. Бихте могли да дойдете след час. Собственикът ще бъде тук.
— Моля ви — каза Меган. — Имам толкова малко време.
— Как се казват? Мога да проверя дали имат сметка тук.
— Вижте на Е. Р. Колинс.
— О — рече продавачката, — сигурно вие се обаждахте вчера.
— Точно така.
— Аз бях тук. След като говори с вас, собственичката, мисис Стоджис, ми каза за смъртта на мистър Колинс. Той роднина ли ви беше?
Устата на Меган изсъхна.
— Да. Затова искам да се отбия при семейството.
Продавачката включи компютъра.
— Ето адреса и телефонния номер. Ще трябва да се обадя на мисис Колинс да попитам дали мога да ви го дам.
Не оставаше нищо друго, освен да изчака. Меган наблюдаваше бутоните на телефона, които жената натискаше бързо. След миг каза в слушалката.
— Мисис Колинс? Обаждам се от магазина за кожени изделия „Паломино“. Тук има една млада жена, която би искала да ви види, ваша роднина. Имате ли нещо против, ако й дам адреса ви?
Тя погледна Меган.
— Как се казвате?
— Меган. Меган Колинс.
Продавачката повтори името, изслуша отговора, каза дочуване и затвори телефона. Усмихна се на Мег.
— Мисис Колинс ви очаква веднага. Живее на десет минути оттук.
47
Франсис стоеше до прозореца. Ниска циментова стена с извит железен парапет ограждаше вътрешния двор и басейна. Имението граничеше с огромната пустинна земя, която представляваше индианския резерват „Пима“. В далечината планината Кемълбек блестеше под обедното слънце. Прекрасен ден за разкриване на тайни, мислеше си тя. Ани беше отишла в Кънетикът в края на краищата, беше се обадила на Меган и я беше изпратила тук. „Защо Ани трябваше да се подчини на желанията на баща си? — безмилостно се питаше тя. — Каква преданост дължи на него или на мен?“
От два дни и половина, откакто беше оставила съобщението на телефонния секретар на Едуин, тя чакаше в страх и отчаяние. Обаждането от „Паломино“ не постигна това, на което се надяваше. Но поне Меган Колинс може би щеше да й каже кога е видяла Ани или как Франсис да се свърже с нея.
Звънецът отекна в къщата — мек, мелодичен, но вледеняващ. Франсис се обърна и се запъти към вратата.
Когато Меган спря на Дабълтри Ранч Роуд 1006, тя се озова пред едноетажна кремава къща, покрита с червени керемиди, на ръба на пустинята. Яркочервени хибискуси и кактуси оформяха входа, подчертавайки природната красота на планинския масив в далечината.
На път за вратата тя мина покрай прозореца и зърна силуета на жената до него. Не можа да види лицето й, но успя да долови, че е висока и много слаба, с небрежно хваната на кок коса. Беше облечена в някаква престилка.
Меган натисна звънеца и вратата се отвори. Жената ахна изненадана. Лицето й побеля.
— Мили боже — прошепна тя. — Знаех, че приличаш на Ани, но нямах представа… — тя вдигна ръка и я притисна към устните си с очевидно усилие да спре потока от думи.
Това е майката на Ани и тя не знае, че Ани е мъртва. Ужасена, Меган си мислеше: „Колко по-тежко ще е за нея, че съм тук. Какво ли щеше да бъде, ако Ани трябваше да отиде в Кънетикът и да каже на мама, че съм мъртва?“
— Заповядай, Меган — жената се отдръпна, като все още стискаше дръжката на вратата, сякаш се подпираше на нея. — Аз съм Франсис Гролиър.
Меган не знаеше какъв човек е очаквала да види, но във всеки случай не тази жена с нейния свеж и чист вид, посребрена коса и слабо, изпито лице. В очите, които гледаше, личеше изненада и безпокойство.