— Продавачката от „Паломино“ не ви ли нарече мисис Колинс, когато ви се обади? — попита Меган.
— Да — каза Франсис Гролиър. — За пред хората баща ти ми даде това име.
Меган си спомни как майка й конвулсивно беше стиснала халката, която гадателката й бе върнала. Отмести поглед от Франсис Гролиър, внезапно изпълнена от тежко чувство на загуба, и присви изучаващо очи.
Къщата беше разделена на две — жилище и студио. Дневната беше в предната част. С диван пред камината. Плочки със землист цвят на пода.
Внезапно осъзна, че кафявият кожен стол и канапето встрани от камината са точни копия на онези в кабинета на баща й. Рафтовете с книги можеха лесно да се достигнат от стола. „Татко определено обичаше да се чувства уютно, независимо къде се намираше“, помисли си тя с горчивина.
Снимки в рамки, поставени на видно място на камината, я привлякоха като магнит. Бяха семейни снимки на баща й с тази жена и едно малко момиче, което спокойно можеше да мине за нейна сестра… и което всъщност беше нейна природена сестра.
Една от снимките задържа погледа й. Беше коледна снимка. Баща й държеше пет-шестгодишно детенце на скута си, заобиколен от подаръци. Младата Франсис Гролиър бе коленичила зад него, обгърнала раменете му с ръце. И тримата бяха наметнали халати върху пижамите си. Щастливо семейство.
„Това не беше ли една от Коледите, които прекарвах в молитви да се случи чудо и татко да се появи на вратата?“ — помисли си Меган.
Обзе я разяждаща болка. Тя се извърна и видя един бюст на пиедестал до стената в дъното. С натежали като олово крака прекоси стаята. Рядък талант беше изваял този бронзов образ на баща й. Любов и разбиране бяха доловили оттенъка на меланхолия, скрит зад блясъка в очите, чувствената уста, дългите, изразителни пръсти, подпрели брадичката, прекрасната коса на главата с кичури, които винаги падаха в безпорядък по челото му.
Съзря майсторски поправени пукнатини по врата и челото.
— Меган?
Тя се обърна, изпълнена с ужас от онова, което трябваше да съобщи на тази жена.
Франсис Гролиър прекоси стаята и рече с умоляващ глас:
— Готова съм за всичко, което може би изпитваш към мен, но моля те… Трябва да ми кажеш за Ани. Знаеш ли къде е? А с баща ти какво става? Обаждал ли ти се е?
Верен на обещанието си към Меган, Мак безуспешно се опитваше да открие Стефани Петрович по телефона в девет часа във вторник сутринта. Продължаваше през час да се обажда, но никой не отговаряше.
В дванайсет и петнайсет той се обади на Чарлс Потърс, адвоката по продажбата на имението на Хелън Петрович. След като отсреща вдигнаха телефона и Мак се представи и обясни защо се обажда, Потърс веднага му съобщи за собственото си безпокойство.
— Снощи се опитах да позвъня на Стефани — обясни той. — Знаех, че мис Колинс се безпокои за отсъствието й. Сега отивам в къщата. Имам ключ — обеща след това да се обади.
След час и половина с треперещ от възмущение глас Потърс предаде на Мак съдържанието на бележката от Стефани.
— Тази измамница! — извика той. — Задигнала е каквото е успяла да пренесе. Среброто. Красивият дрезденски порцелан. Почти целия гардероб на Хелън. Бижутата й! Те бяха застраховани за повече от петдесет хиляди долара. Ще се обадя на полицията. Това е чист грабеж.
— Значи е заминала с бащата на детето си — каза Мак. — От това, което знам чрез Меган, ми е много трудно да го повярвам. Тя имаше чувството, че Стефани се плаши от мисълта да му иска издръжка за детето.
— Което може да е било преструвка — каза Потърс. — Стефани Петрович е много безскрупулна млада жена. Мога да ви уверя, че основният мотив за мъката й при смъртта на лелята е фактът, че не е променила завещанието си, както Стефани твърди, че щяла да направи.
— Мистър Потърс, вярвате ли, че Хелън Петрович е смятала да променя завещанието си?
— Няма как да бъда сигурен. Но зная, че седмици преди смъртта си Хелън беше обявила къщата за продан и беше сменила ценните си книжа с акции на приносител. За щастие те не бяха в сейфа й.
Мак затвори телефона и се облегна назад.
Колко време би могъл един аматьор, колкото и надарен да е, да хвърля прах в очите на опитни професионалисти в областта на репродуктивната ендокринология и оплождането ин витро? И все пак Хелън Петрович го бе правила в продължение на години. „Аз не бих могъл да го постигна“, заключи Мак, припомняйки си своето задълбочено следване по медицина.
Според Меган, докато Петрович е работила в центъра за изкуствено оплождане „Даулинг“, е прекарвала доста време в лабораторията. Може би се е срещала и с някой лекар от болницата „Вали Мемориъл“, с която центърът бе свързан.