Той си легна и дръпна завивките тъкмо навреме. Скърцането на матрака в съседната стая го предупреждаваше, че майка му се събужда. След няколко минути вратата на стаята му се отвори. Знаеше, че тя го наблюдава. Стискаше здраво очи. Не трябваше да става още петнайсет минути. След като вратата се затвори, той се изправи в леглото и започна да прави планове за деня.
Меган сигурно беше в Кънетикът. Но къде? В къщата си? В „Дръмдоу“, където помага на майка си? Ами апартаментът в Ню Йорк? Може би беше там.
Стана точно в седем, свали си пуловера и ризата и облече горнището на пижамата, да не би да го види мама, и отиде в банята. Наплиска лицето си, изми си зъбите и се среса. Усмихна се на отражението си в огледалото на шкафчето. Всички му казваха, че има топла усмивка. Но среброто от задната част на огледалото се лющеше и образът му беше разкривен като на огледалата в увеселителните паркове. В този миг лицето му не изглеждаше добро и топло.
След това, както го беше учила мама, той се пресегна и взе кутията с прах за миене, изсипа достатъчно количество в мивката, натърка го здраво с гъбата, изплакна я и подсуши мивката с парцала, който мама винаги оставяше сгънат отстрани.
В стаята той оправи леглото си, сгъна горнището на пижамата, облече си чиста риза и отнесе мръсната в коша за пране. Днес мама беше приготвила овесени ядки за закуската.
— Изглеждаш изморен — каза рязко тя. — Почиваш ли си достатъчно?
— Да, мамо.
— В колко часа си легна?
— Трябва да беше единайсет.
— Събудих се и ходих до тоалетната в единайсет и половина. Нямаше те в леглото ти.
— Може и да е било по-късно, мамо.
— Стори ми се, че чух гласа ти. Говореше ли с някого?
— Не, мамо. С кого бих могъл да говоря?
— Стори ми се, че чух женски глас.
— Мамо, от телевизора е било — той изгълта кашата и чая. — Трябва рано да бъда на работа.
Тя го наблюдаваше от вратата.
— Ела си навреме. Не искам цяла вечер да се въртя из кухнята.
Смяташе да й каже, че ще работи извънредно, но не посмя. Може би щеше да й се обади по-късно.
След три пресечки той спря до уличен телефон. Беше студено, но когато набираше номера в апартамента на Меган, трепереше от очакване, а не от студ. Телефонът иззвъня четири пъти. Когато телефонният секретар се включи, той затвори.
После набра номера на къщата в Кънетикът. Обади се женски глас. Сигурно е майка й, помисли си Бърни. Престори гласа си на по-дебел, като изговаряше бързо думите. Искаше да звучи като Том Уайкър.
— Добро утро, мисис Колинс. Меган дали е там?
— Кой се обажда?
— Том Уайкър от телевизията.
— О, мистър Уайкър, Мег ще съжалява, че не е могла да говори с вас. Днес отсъства от града.
Бърни се намръщи. Искаше да разбере къде е.
— Дали не мога да се свържа с нея?
— Опасявам се, че не е възможно. Но по-късно днес тя ще ми се обади. Мога ли да й предам да ви позвъни?
Бърни светкавично размисляше. Щеше да прозвучи странно, ако не кажеше „да“.
— Да, нека ми се обади. Очаквате ли да се върне до довечера?
— Ако не дотогава, то утре със сигурност.
— Благодаря ви.
Бърни затвори телефона, ядосан, че не намери Меган, но доволен, че няма да се разкарва напразно до Кънетикът. Качи се в колата и се отправи към летище „Кенеди“. В края на краищата трябваше да повози някого, но по-добре щеше да бъде да не го учат как да кара.
Този път следователите, които се занимаваха с убийството на Хелън Петрович, не отидоха при Филип Картър. Вместо това късно във вторник сутринта му позвъниха и го помолиха да се отбие за неофициален разговор в кабинета на прокурора в съда на Данбъри.
— Кога бихте желали да дойда? — попита Картър.
— Колкото се може по-скоро — отвърна следователката Арлийн Вайс.
Филип погледна графика си. В ангажиментите му нямаше нещо, което да не можеше да промени.
— Ще дойда около един часа — предложи той.
— Много добре.
След като затвори телефона, той се опита да се съсредоточи върху сутрешната поща. Бяха пристигнали няколко препоръки за кандидати, които смятаха да предложат на двама от най-добрите си клиенти. Поне засега тези двама не се бяха отказали от тях.
Можеше ли посредническата агенция „Колинс и Картър“ да преживее тази буря? Надяваше се. Едно нещо, което щеше да стори в най-близко бъдеще, беше да смени името с „Филип Картър и съдружници“.
В съседната стая се долавяха движенията на Орсини, който се нанасяше в кабинета на Ед Колинс. Не се разполагай съвсем удобно, мислеше си Филип. Беше прекалено рано да се отървава от Орсини. Засега му трябваше, но Филип вече имаше наум няколко души, с един, от които да го смени.