— Ясно. Това означава, че са били заедно от много години.
— Да, така е — съгласи се Меган, мислейки за снимките, които беше видяла. — Мамо, има и още нещо, Франсис явно мисли, че татко е жив.
— Тя не може да мисли, че е жив!
— Но мисли. Не зная нищо повече. Ще остана в този хотел, докато ми се обади. Каза, че иска да говори с мен.
— Какво повече би могла да ти каже, Мег?
— Тя все още не знае подробности за смъртта на Ани — Меган осъзна, че е прекалено изтощена психически, за да може да говори повече. — Мамо, сега ще затворя. Ако ти се удаде възможност да разкажеш на Мак всичко това, без Кайл да чуе, направи го.
Меган седеше на края на леглото. Когато се сбогува с майка си, тя се облегна на възглавницата и затвори очи.
Събуди я звънът на телефона. Тя седна, внезапно осъзнавайки, че стаята е тъмна и студена. Осветеният циферблат на часовника на радиото сочеше осем и пет. Наведе се и вдигна телефона. В собствените й уши гласът й прозвуча напрегнат и дрезгав, когато едва каза „ало“.
— Меган, обажда се Франсис Гролиър. Ще дойдеш ли при мен утре сутринта колкото е възможно по-рано?
— Да — стори й се обидно да я попита как се чувства. Как ли би могла да се чувствува? Затова просто каза:
— В девет часа удобно ли е?
— Да, и благодаря.
Въпреки че мъката бе изписана на лицето й, на следващата сутрин Франсис Гролиър се владееше, когато отвори вратата на Меган.
— Направих кафето — каза тя.
Седнаха на дивана с чаши в ръце, застанали неестествено вдървени една срещу друга. Гролиър не си хабеше думите.
— Кажи ми как умря Ани — каза с категоричен глас тя. — Кажи ми всичко. Трябва да го знам.
Меган започна:
— Бях за репортаж в болницата „Рузвелт Сейнт Люк“ в Ню Йорк… — както и при разговора с майка си тя не се стремеше да бъде деликатна. Разказа й за факса, който беше получила: „Грешка. Ани просто беше грешка.“
Гролиър се наведе напред, а очите й горяха.
— Какво според теб означава това?
— Не зная — тя продължи, без да пропуска нищо — от бележката в джоба на Ани, фалшифицираните документи на Хелън Петрович и нейната смърт до заповедта за арестуването на баща й.
— Откриха колата му. Може би не знаете, че татко имаше разрешително за оръжие. Пистолетът му беше в колата и с него е била убита Хелън Петрович. Не мога и няма да повярвам, че той е могъл да отнеме нечий живот.
— Нито пък аз.
— Снощи ми казахте, че баща ми може би е жив.
— Струва ми се, че е възможно — каза Франсис Гролиър. — Меган, надявам се никога повече да не се срещаме. Би било прекалено мъчително за мен, а предполагам и за вас. Но ти и майка ти имате право на обяснение. Срещнах баща ти преди двайсет и седем години в магазина за кожени изделия „Паломино“. Той купуваше чанта на майка ти и се колебаеше между две. Помоли ме да му помогна, после ме покани на обяд. Така започна всичко.
— По това време е бил женен от три години — каза тихо Меган. — Знаех, че майка и татко бяха щастливи заедно. Не разбирам защо му е била необходима връзката с вас — тя усещаше, че думите й са обвинителни и безпощадни, но не можеше да се овладее.
— Знаех, че е женен — каза Гролиър. — Той ми показа твоята снимка, на майка ти. Привидно Едуин притежаваше всичко — чар, излъчване, ум, интелигентност. Вътрешно беше — или е — отчаяно неуверен човек. Меган, опитай се да разбереш и да му простиш. В толкова много отношения баща ти все още беше онова ранено дете, което се е страхувало, че отново ще го изоставят. Имал е нужда да знае, че съществува и друго място, където да отиде — място, където някой ще го приеме.
Очите й се изпълниха със сълзи.
— На двамата ни беше удобно. Аз го обичах, но не исках да се обвързвам с брак. Исках да бъда свободна и да стана най-добрият скулптор. За мен тази връзка беше щастлива, открита и без задължения.
— А детето не беше ли задължение, отговорност?
— Ани не беше част от плана. Когато забременях, купихме тази къща и казахме на хората, че сме съпрузи. След това баща ти беше отчаяно раздвоен в стремежа си да бъде добър баща и на двете ви и винаги страдаше от чувството, че не успява.
— Не се ли тревожеше, че може да бъде разкрит? Че някой може да го срещне, както се е случило с доведения му брат?
— Този страх му беше фиксидея. Ани растеше и задаваше все повече въпроси за работата му. Не вярваше на историята, че работи свръхсекретно за правителството. Тя започваше да става известна като авторка на туристически материали. Ти се появяваше по телевизията. Когато през ноември Едуин получи онези ужасни болки в гърдите, не пожела да постъпи в болница. Искаше да се върне в Кънетикът. Каза ми: „Ако умра, кажи на Ани, че съм изпълнявал служебния си дълг.“ Следващия път ми донесе акции за двеста хиляди долара.