Мег беше инструктирала оператора да движи бавно камерата по снимките, докато доктор Уилямс говори.
— Тези деца са били родени само благодарение на методите за изкуствено оплождане, които могат да се използват тук.
— Удря право в целта — отбеляза Мег. — Но не е натрапчиво.
— Добър филм е станал, Мег — каза Мак.
— Да, и аз така мисля. Да пропуснем останалата част от новините. Всички знаем за какво ще бъдат.
Бърни остана в стаята цял ден. Спомена пред камериерката, че не се чувства добре. Каза й, че вероятно всички нощи, които е прекарал в болницата, докато майка му е лежала там, сега му се отразяват много зле.
Вирджиния Мърфи се обади след няколко минути.
— Обикновено предлагаме само кифлички с кафе за закуска по стаите, но с удоволствие ще изпратим нещо друго, когато пожелаете.
Изпратиха му обяд, после Бърни си поръча вечеря. Беше облегнал възглавниците така, сякаш цял ден си е почивал в леглото. В минутата, когато келнерът излезе от стаята, Бърни беше отново на прозореца, седнал в положение, при което никой не би го забелязал, ако вдигнеше поглед нагоре.
Видя как Меган и майка й излязоха от къщата малко преди шест. Беше тъмно, но лампата на верандата светеше. Той се поколеба дали да ги последва, но реши, че тъй като майка й е с нея, само ще си загуби времето. Беше доволен от решението си, когато колата зави надясно, а не наляво. Реши, че отиват към къщата, където живееше онова хлапе. Тя беше единствената в онази улица без изход.
Патрулните коли минаваха редовно цял ден, но не на всеки двайсет минути. През вечерта той забеляза фенери в гората само веднъж. Ченгетата охлабваха положението. Това беше добре.
Меган и майка й се прибраха около десет. След час Меган се съблече и си легна. Седя в леглото около двайсет минути и писа нещо в бележника си.
Бърни остана на прозореца дълго след като тя угаси лампата, мислейки си за нея, представяйки си, че е в стаята й.
53
Доналд Андерсън си беше взел две седмици отпуска да помага за бебето. Нито той, нито Дайна искаха чужда помощ.
— Ти си почивай — каза той на жена си. — Джонатан и аз ще се погрижим за всичко.
Докторът я беше изписал предишната вечер. С цялото си сърце желаеше да избегнат журналистите.
— Обзалагам се, че фотографите ще бъдат в приемната между девет и единайсет — беше предсказал той. Това беше времето, по което обикновено изписваха майките с новородените.
Телефонът беше звънял през цялата седмица за интервюта. Дон изслушваше много внимателно записите на телефонния секретар и не отговаряше на нито един. В четвъртък се обади адвокатът им. Съществували неоспорими доказателства за престъпления в клиниката „Манинг“. Предупреди ги, че ще бъдат принудени да се присъединят към делото за престъпление от общ характер, което ще бъде заведено.
— Категорично сме против — каза Андерсън. — Можете да го кажете на всеки, който ви потърси.
Дайна се беше облегнала на дивана и четеше приказка на Джонатан. Сега любимите му истории бяха за Биг Бърд. Тя погледна мъжа си.
— Защо просто не изключиш телефона? — предложи тя. — Стигаше ми, че не можех да погледна Ники в продължение на часове след раждането. Последното, което трябва да узнае, когато порасне, е, че съм съдила някого затова, че той е тук, а не друго бебе.
Бяха го кръстили Никълъс на дядото на Дайна — този, за когото майка й се кълнеше, че си приличали с детето. От близката количка се чу шум от размърдване и после рев с цяло гърло.
— Разбра, че говорим за него — каза Джонатан.
— Може би, скъпи — съгласи се Дайна и целуна копринено русата му главичка.
— Просто отново е гладен — съобщи Дон. Той се наведе, вдигна пищящия вързоп и го подаде на Дайна.
— Сигурна ли си, че не е моят близнак? — попита Джонатан.
— Да, сигурна съм — каза Дайна. — Но той ти е брат и това е същото.
Тя положи бебето на гърдата си.
— Имаш моята маслинена кожа — каза тя и нежно го погали по бузата, за да го накара да засуче. — Малкото ми селянче.
Тя се усмихна на мъжа си.
— Знаеш ли какво, Дон? В края на краищата е справедливо, че поне едното от децата ни прилича на мен.
В събота сутринта Меган излезе рано, за да може в десет и половина да бъде в жилището на енорийския пастор на църквата „Сейнт Доминик“, което се намираше в покрайнините на Трентън.
Беше се обадила на младия пастор снощи, веднага след вечеря, за да си уговори срещата.
Триетажната му къща беше дървена, в типично викториански стил, с обиколна веранда и натруфен перваз. Дневната беше занемарена, но удобна — с тежки тапицирани столове, резбована маса, старомодни лампиони и овехтял персийски килим. В камината пращяха пънове и пукаха въглени, прогонвайки студа в миниатюрното фоайе.