Само че, когато се прибрахме, вместо да се настаним удобно във всекидневната на госпожа
Беърд и да си прожектираме гледки от пристанището в Пърт6, Франк реши да спази уговорката си за шери господин Бейнбридж, адвокат с интерес към местните исторически анали. Предвид една моя по-ранна среща с господина, реших да си остана вкъщи.
- Опитай да се върнеш преди бурята - казах и целунах Франк за довиждане. - И предай поздрави на господин Бейнбридж.
- Хм, да. Разбира се. - Като внимаваше да не срещне погледа ми, Франк нахлузи палтото си, взе чадър от стойката до вратата и излезе.
Затворих след него, но я заключих само с резето, за да може да влезе сам след това. Върнах се във всекидневната, замислена за това как Франк несъмнено щеше да се престори, че няма съпруга - а господин Бейнбридж с радост щеше да се включи в преструвката. Не че го винях.
Когато посетихме господин Бейнбридж предния следобед, всичко започна добре. Бях сдържана, възпитана, интелигентна, но не се самоизтъквах, с чудесни обноски и скромно облечена - всичко, което се изискваше от съпругата на Идеалния оксфордски преподавател. Докато не дойде чаят.
Обърнах длан и изгледах накриво големия мехур в основата на пръстите си. Не бях виновна аз, че вдовецът господин Бейнбридж имаше евтин тенекиен чайник, а не фаянсов, както е редно. Нито че, опитвайки се да е учтив, ме помоли да налея чая. Нито пък че ръкавицата беше протрита и нажежената дръжка на чайника докосна ръката ми.
Не, отсякох мислено. Напълно нормално бе да изпусна чайника. Скутът на господин Бейнбридж по случайност се оказа на неподходящо място - чайникът все някъде трябваше да падне. Проблемът беше във възклицанието ми „Мамичката му мръсна шибана!“, по-силно от вика от болка на Бейнбридж. Отвъд другия край на подноса с кифличките Франк ме изпепели с поглед.
Когато се съвзе от шока, господин Бейнбридж се насили да прояви галантност и се засуети около ръката ми, като старателно пренебрегваше опитите на Франк да извини езика ми -които се състояха в това да обясни, че почти две години съм живяла във военен лазарет.
- Боя се, че съпругата ми е прихванала някои, хм, цветисти фрази от янките и тем подобни - каза Франк с нервна усмивка.
- Така е - рекох през зъби, докато увивах влажна салфетка около ръката си. - Мъжете често са „цветисти“, когато вадиш шрапнели от тях.
Господин Бейнбридж тактично опита да отклони разговора в неутрална историческа територия, като сподели, че винаги се е интересувал от проявленията на вулгарната реч през вековете. Например скорошната диалектна форма „Бослепи“, развалена вариация на клетвата „Бог да ме ослепи“.
- Да, разбира се - отвърна Франк, благодарен за новата посока на дискусията. - Без захар, Клеър, благодаря. Ами „Бозукс“? Частта с „Бо“ е ясна, но „зукс“..
- Понякога ми се струва, че е развалена форма на стара шотландска дума, „юк“. Значи „сърбеж“. Така би имало смисъл, нали?
Франк кимна и перчемът му, неподобаващ за оксфордски дон, падна пред очите му. Той го отметна несъзнателно и продължи:
- Интересно... Еволюцията на вулгарната реч.
- О, да, и продължава - рекох аз, като внимателно вдигнах бучка захар с щипците.
- Така ли? - учтиво се поинтересува господин Бейнбридж. - Натъквали ли сте се на интересни разновидности по време на, хм, военните си преживявания?
- О, да. Любимо ми беше нещо, което един янки казваше винаги когато му сменях превръзките. Името му беше Уилямсън, от Ню Йорк, мисля.
- И какво е казвал?
- „Исусе Ш. Рузвелт Христе“ - отговорих и внимателно пуснах захарта в чая на Франк.
След спокойна и дори приятна вечер с госпожа Беърд се отправих нагоре по стълбите, за да се приготвя, преди Франк да се върне. Знаех, че не може да изпие повече от две чаши шери, затова сигурно щеше да се прибере скоро.
Вятърът се усилваше и статичното електричество в спалнята играеше по косата ми, докато прокарвах гребена през нея, а къдриците ми се заплитаха, вместо да се разплитат. Реших, че тази вечер ще мина без стоте сресвания. В такова време ми стигаше да си измия зъбите. Кичурите ми залепваха по бузите, когато се опитвах да ги пригладя назад.
В каната нямаше вода - Франк я беше използвал, за да се спретне преди гостуването у Бейнбридж, и не си бях направила труда да я напълня от мивката в тоалетната. Излях немалка част от одеколона „Льо бльо“ в дланта си. Разтрих енергично длани и ги прокарах през косата си. Излях още одеколон на четката си и сресах къдриците си зад ушите.
Така беше доста по-добре, реших, докато въртях глава и се оглеждах в огледалото. Влагата беше разпръснала статичното електричество и сега косата обрамчваше лицето ми на плътни, лъскави вълни. От одеколона беше останал много приятен аромат. На Франк ще му хареса, помислих си. „Льор бльо“ му беше любим.