– „Не иде милосърдието нивга по принуждение. То благ дъждец е, поръсил от небето към земята...“10
Франк се засмя и вдигна поглед – по тавана избиваха петна, лошо предзнаменование за съня ни през нощта.
– Ако това е капка от милосърдието ти – каза той, – хич не ми се ще да усетя мъстта ти. – Гръмотевицата отекна като нападение с минохвъргачка, сякаш в отговор на думите му. И двамата се засмяхме, вече спокойни.
Едва по-късно, докато слушах дълбокото му равномерно дишане до себе си, се запитах: Вярно, че не бях сторила нищо, което да оправдае подозренията му за моя изневяра. Моя. Но както той сам каза, шест години са много време.
1 Традицията по онова време е повелявала първият син да наследи баща си, вторият да стане войник, а третият – свещеник. – Бел. прев.
2 Чарлс Едуард Стюарт, вторият якобитски претендент за британската корона, опитал да възстанови абсолютистката монархия и Стюартската династия на Острова. – Бел. прев.
3 Форма на „саксонец“, а иначе – обидно название за англичанин, използвано от ирландци и шотландци. – Бел. прев.
4 Библия, Исус Навин, 6 гл. 26 стих. – Бел. прев.
5 Ирландска улична балада в памет на Ирландското въстание от 1798 г. Зеленото е станало официалният цвят на въстаниците, Общността на обединените ирландци. – Бел. прев.
6 Става дума за шотландския град Пърт, а не за австралийския. – Бел. прев.
7 Сийфорт, Камерън и Гордън са съставлявали шотландския пехотен контингент през Втората световна война и войниците в тях са били най-вече от северните високопланински части на страната. – Бел. прев.
8 Хромолитограф – цветна гравюра върху метал. – Бел. прев.
9 Библейска героиня, която противно на заръката на Бог, поглежда назад към горящите Содом и Гомор, докато бяга оттам, и се превръща в стълб от сол. – Бел. прев.
10 Цитат от „Венецианският търговец“ на У. Шекспир. Превод: В. Петров. – Бел. прев.
2. ПОБИТИТЕ КАМЪНИ
Господин Круук дойде да ме вземе, както се бяхме разбрали, точно в седем на следващата сутрин.
– Да хванем росата по лютичетата, а, моме? – рече той, а от думите му ромолеше старомодна галантност. Дойде с мотоциклет, приблизително на неговата възраст, с който да стигнем до околностите на градчето. Пресите за растения бяха пристегнати отстрани на огромната машина, като буфери по корпуса на шлеп. Поехме безгрижно сред притихналата природа, с която ревът на мотоциклета ярко контрастираше. Старецът наистина знаеше много за местните растения – не само кое къде се намира, но и кое какво лекува и как се приготвя. Щеше ми се да бях взела бележник, но въпреки това слушах внимателно пресипналия глас на стареца и се стараех да запомня колкото мога повече, докато прибирах екземплярите в тежките преси.
Спряхме за обилен ранен обяд в подножието на необичаен плосковръх хълм. Бе зелен като съседните му, със същите каменни издатини и пукнатини, но се отличаваше по добре отъпкания път, който водеше нагоре и рязко свършваше зад гол гранит.
– Какво има там горе? – попитах, жестикулирайки със сандвича си. – Неудобно място за пикник изглежда.
– А… – Господин Круук хвърли поглед към хълма. – Това е Креиг на Дун, моме. Щях да ти го покажа, след като хапнем.
– Така ли? Специален ли е с нещо?
– О, да – отвърна Круук, но не продължи. Каза само, че съм щяла да разбера, когато го видя.
Опасявах се, че няма да може да се справи със стръмната пътека, но страховете ми се разсеяха, когато започнах да пъхтя след него. Накрая господин Круук изпъна костелива длан и ми помогна да преодолея последния метър до превала.
– Ей го. – Махна с ръка, сякаш притежаваше мястото.
– Но това е каменен кръг! – възкликнах развълнувано. – Миниатюрен каменен кръг.
Заради войната от няколко години не бях ходила до равнината Солсбъри, но с Франк бяхме посетили Стоунхендж малко след сватбата. И ние, като другите туристи, крачехме в страхопочитание сред огромните побити камъни и зяпахме Олтарния камък („Гдет’ древните друиди правели ужасните си жертвоприношения“, напевно нареждаше един от гидовете, дребен кокни, повел автобус италиански туристи, които послушно снимаха доста обикновения на вид каменен блок).
Със същата страст към прецизността, с която окачаше вратовръзките си така, че краищата им да висят поравно от двете страни на закачалката, Франк ме убеди да обходим кръга, да измерим разстоянието между дупките на двата концентрични кръга и да преброим напречните камъни на огромния външен кръг.
Три часа по-късно знаехме точно колко са дупките (петдесет и девет, ако ви е грижа – мен не ме е), но не бяхме добили по-добра представа за предназначението на конструкцията от десетките археолози, аматьори и професионалисти, пълзели край нея през последните петстотин години.