На третия път изпънах гръб и извиках, а той веднага се отдръпна сепнат.
– Извинявай. Не исках да те нараня.
– Не си ме наранил. – Протегнах се мързеливо. Чувствах се прекрасно.
– Сигурна ли си? – попита ме и ме огледа за поражения. Внезапно ми хрумна, че някои от по-тънките моменти явно са били пропуснати в обучението му от страна на Рупърт и Мърто.
– Всеки път ли се случва? – поинтересува се Джейми удивен, когато го осветлих. Чувствах се като японска гейша. Никога не съм си се представяла като учителка по любовни тънкости, но трябваше да призная, че ролята бе привлекателна.
– Не, не всеки път – отвърнах развеселена. – Само ако мъжът е добър любовник.
– О… – Ушите му отново почервеняха. С леко притеснение установих, че интересът му прераства в решителност. – Ще ми кажеш ли какво да правя следващия път?
– Няма нужда да правиш нищо специално – уверих го. – Просто карай по-бавно и внимавай. Но защо да чакаме? Ти си още готов?
Той се изненада.
– Няма нужда да чакаш? Аз не мога да го правя веднага след...
– Е, жените са различни.
– Да, забелязах – промърмори той.
Обхвана китката ми с палец и показалец.
– Просто... толкова си малка. Боя се да не те нараня.
– Няма да ме нараниш – отговорих нетърпеливо. – А и да го сториш, няма да ми пречи.
Видях объркването на лицето му и реших да му покажа какво имам предвид.
– Какво правиш? – възкликна той шокиран.
– Точно каквото изглежда. Стой мирен. – След няколко секунди започнах да използвам зъбите си, като стисках все по-здраво. Накрая той просъска уплашен. Спрях.
– Нараних ли те? – попитах го.
– Да. Малко. – Звучеше полуудушен.
– Искаш ли да спра?
– Не!
Продължих, нарочно грубо, докато накрая той не потрепери със стон, който звучеше сякаш съм изтръгнала сърцето му. Отпусна се запъхтян и промълви нещо на келтски със затворени очи.
– Какво каза?
– Казах – той отвори очи, – че като че ли сърцето ми щеше да се пръсне.
Усмихнах се широко, доволна от себе си.
– Мърто и останалите и това ли не ти казаха?
– Казаха ми. Беше едно от нещата, на които не повярвах.
Разсмях се.
– Е, тогава по-добре не ми казвай какво още са ти споменали. Но разбираш ли какво имах предвид, че нямам против да си по-груб?
– Да. – Той си пое дълбоко дъх и бавно издиша. – Ако направя така с теб, същото ли ще е и за теб?
– Ами, хм – казах бавно, – не знам...
Стараех се да потискам всякакви мисли за Франк. В брачното ложе няма място за повече от двама души, независимо как са се озовали там. Джейми беше много различен от Франк по тяло и по дух, но всъщност начините две тела да се срещнат не са безкрайни, а с Джейми не бяхме установили още тази интимна територия, в която правенето на любов придобива безкрайно разнообразие.
Джейми сбърчи вежди в престорена заплаха.
– Значи има неща, които не знаеш? Защо да не разберем, тогава? Щом си върна силите. – Затвори очи. – Може би следващата седмица.
Събудих се часове преди разсъмване, разтреперана и вцепенена от страх. Не си спомнях съня си, но рязкото гмурване в реалността бе също толкова ужасяващо. Предната вечер за известно време можех да забравя положението си, потопена в новооткритата интимност. Сега бях сама, а до мен спеше непознат, с чийто живот бях неделимо свързана, носех се свободно из свят, криещ постоянни заплахи.
Сигурно съм издала някакъв уплашен звук, защото завивките изригнаха и непознатият в леглото ми скочи с инфарктната ненадейност на излитащ фазан. Приклекна до вратата на стаята, едва видим в предутринната дрезгавина.
Заслуша се внимателно и бързо огледа помещението, като се придвижваше безшумно от вратата към прозореца и оттам към леглото. Ъгълът на ръката му ми подсказваше, че държи оръжие, но в мрака не виждах какво е. Седна до мен, доволен от огледа си, и върна ножа или каквото беше там в скривалището му над таблата до главите ни.
– Добре ли си? – прошепна той. Пръстите му погалиха мокрите ми бузи.
– Да. Извинявай, че те събудих. Сънувах кошмар. Какво, за Бога... – Понечих да попитам какво го е накарало да скочи така.
Той прокара едра топла длан по ръката ми и ме прекъсна.
– Нищо чудно. Замръзнала си.
Той ме върна на топло под купчината завивки, там откъдето преди малко се бях надигнала.
– Аз съм виновен. Взел съм всички завивки. Не съм свикнал да споделям легло.
Зави ни хубаво и отново се излегна до мен. Миг по-късно докосна лицето ми.
– Заради мен ли? – попита тихо. – Не можеш да ме понасяш ли?
Хлъцнах – не бе съвсем смях и не бе съвсем ридание.
– Не, не си ти. – Пресегнах се, търсейки ръката му. Пръстите ми намериха плетеница от одеяла и топла плът, но накрая открих дланта му. Лежахме един до друг, втренчени в ниския таван.