– И какво, ако не те понасях? – попитах изведнъж. – Какво би могъл да направиш?
Леглото проскърца, когато той сви рамене.
– Ще кажа, че трябва да анулираме брака, защото не сме го консумирали.
Този път не сдържах смеха си.
– Не сме го консумирали?! При всички тези свидетели?
Стаята просветляваше достатъчно, за да видя усмивката по лицето му, обърнато към мен.
– Е, със или без свидетели, само ти и аз знаем със сигурност, нали? Предпочитам да се изложа, пред това да се оженя за жена, която ме мрази.
Обърнах се към него.
– Не те мразя.
– И аз не те мразя. Много добри бракове са започнали дори с по-малко от нашия.
Той нежно ме обърна и се намести плътно към гърба ми. Ръката му намери гърдата ми, не защото му се искаше, а защото сякаш принадлежеше там.
– Не се бой – прошепна в косата ми. – Сега сме двама.
За пръв път от много дни се почувствах утешена, стоплена и в безопасност. Едва докато се унасях под първите слънчеви лъчи, си спомних ножа над главите ни и се запитах каква заплаха би накарала някого да спи въоръжен и нащрек в брачното си ложе?
16. ЕДИН ХУБАВ ДЕН
Трудно извоюваната ни интимност от предната вечер сякаш се беше изпарила с росата и на сутринта бяхме много въздържани. Закусихме в мълчание и изкачихме хълмчето зад хана, разменяйки насилени любезности.
На върха се наместих на един пън, за да си отпочина, а Джейми седна на земята, с гръб към борова фиданка на метър-два от нас. В храстите зад мен се суетеше птичка, най-вероятно щиглец или дрозд. Слушах шумоленето, наблюдавах дребните облачета и се чудех какъв е етикетът в подобна ситуация.
Тишината натежаваше прекалено, когато Джейми изведнъж рече:
– Надявам се... – но спря и се изчерви.
Чувствах се, сякаш аз трябва да се червя, но се радвах, че поне един от двама ни го прави.
– Да? – попитах окуражаващо.
Той поклати глава.
– Няма значение.
– Кажи. – Пресегнах се с крак и побутнах неговия с палец. – Честност, нали помниш?
Не беше честно, но наистина вече не понасях нервните прокашляния и плахите погледи. Той обви коленете си по-плътно с длани и се заклати напред-назад, но не отклони очи от моите.
– Щях да кажа, че се надявам мъжът, имал честта пръв да прави любов с теб, да е бил толкова щедър, колкото ти беше с мен. – Усмихна се срамежливо. – Но, като се замисля, това не прозвуча много добре. Имам предвид... просто исках да ти благодаря.
– Щедростта няма нищо общо! – троснах се, сведох глава и енергично отръсках нещо несъществуващо от роклята си.
– Честност, така ли? – повтори той и когато вдигнах глава, попаднах на чифт подигравателно вдигнати вежди, а под тях – широка усмивка.
– Е – започнах отбранително, – не и след първия път.
Той се засмя и за свой ужас открих, че и аз лесно се изчервявам. Над лицето ми падна хладна сянка и Джейми ме издърпа на крака. Зае мястото ми на дънера и потупа подканящо коляно.
– Седни – рече.
Неохотно се подчиних, като държах лицето си извърнато. Той ме настани удобно, подпряна на гърдите му, и ме прегърна през кръста. Усещах равномерното туптене на сърцето му по гърба си.
– Така – каза той. – Ако не можем да започнем разговор, без да се докосваме, сега ще пробваме с докосване. Кажи ми, когато отново свикнеш с мен.
Той се облегна назад, тъй че попаднахме в сянката на дъба, и не продума. Само дишаше бавно, усещах как се надига гръдният му кош и как дъхът му разрошва някой кичур в косата ми.
– Добре – рекох след миг.
– Добре. – Той отпусна хватката си и ме завъртя към себе си. Отблизо виждах рижавата четина по бузите и брадичката му. Прокарах пръсти през нея. Беше като плюшеното покритие на старовремски диван, стърчеше, но беше мека.
– Извинявай – рече той, – не можах да се обръсна тази сутрин. Дугал ми даде бръснач вчера преди сватбата, но си го взе обратно. За да не си прережа гърлото след брачната нощ, навярно.
И двамата се усмихнахме.
Споменаването на Дугал ми напомни за разговора ни от предната вечер.
– Снощи каза, че Дугал и хората му са те посрещнали на брега, когато си се върнал от Франция. Защо си се върнал с него, а не у дома или в земите на Фрейзър? Искам да кажа, Дугал се държеше с теб... – Гласът ми заглъхна.
– О… – рече той и размърда крака, за да поеме тежестта ми по-равномерно. Почти чувах размишленията му. Бързо реши какво да каже.
– Е, трябва да знаеш нещо, предполагам. – Той се намръщи. – Казах ти защо съм извън закона. След като избягах от форта, не ме беше грижа... за нищо. Баща ми умря по това време, а сестра ми... – Той направи пауза и долових вътрешната му борба. Завъртях се с лице към него. Чертите му бяха изкривени в някаква силна емоция.