– Дугал ми каза – каза той бавно. – Дугал ми каза, че сестра ми е бременна. От Рандал.
– О, Божичко.
Погледна ме косо и извърна глава. Очите му блещукаха като сапфири и той премигна енергично.
– Нямах... нямах волята да се върна – каза той тихо. – Да я видя отново след онова, което се случи. И също така... – Той въздъхна и сви здраво устни. – Дугал ми каза, че след като се родило детето тя... е, не е имала избор, била е сама, бях я оставил сама, по дяволите! Каза, че е прибрала друг английски войник, някой от гарнизона, не знаел кой.
Преглътна с мъка и продължи по-уверено:
– Пращах ѝ пари, когато можех, разбира се, но не можех... е, не можех да се насиля да ѝ пиша. Какво да кажа? – Той сви рамене безпомощно.
– Така или иначе след известно време се уморих да воювам във Франция. А от чичо си Алекс разбрах, че е чул за един английски дезертьор на име Хоръкс. Мъжът напуснал армията и започнал да служи на Франсис Маклийн от Дънуири. Напил се един ден и казал, че е бил с гарнизона във форт Уилям, когато съм избягал. И е видял кой е застрелял старши сержанта онзи ден.
– Значи може да докаже, че не си бил ти! – Звучеше като добра новина и не го скрих. Джейми кимна.
– Е, да. Макар че думата на един дезертьор вероятно няма да важи много. Но е някакво начало. Поне аз знам кой е бил. А докато съм... е, не виждам как мога да се върна в Лалиброх. Но ще е хубаво да мога да живея в родината си свободно, без да се боя, че ще ме обесят.
– Да, добре звучи – отбелязах сухо. – Но къде е мястото на Макензи във всичко това?
Последва кратък, но сложен анализ на семейните взаимоотношения и кланови съюзи. Когато обаче пушекът се вдигна, се оказа, че Франсис Маклийн имал някаква роднинска връзка с Макензи и изпратил вест на Колъм за Хоръкс, а Колъм заръчал на Дугал да се свърже с Джейми.
– И така се оказа наблизо, когато ме раниха – довърши той. Направи пауза и замижа към слънцето. – След това се чудех дали той не го е направил.
– Да те удари с брадва? Собственият ти чичо? Защо, за Бога?!
Намръщи се, сякаш преценяваше колко да ми каже, накрая сви рамене.
– Не знам колко си запозната с клана Макензи – каза той, – макар че не може да си яздила до стария Нед Гауън дни наред, без да научиш това-онова. Него все го влече към тази тема.
Кимна, когато видя да се усмихвам в отговор.
– Е, виждала си Колъм. За всекиго е ясно, че няма да остарее. А малкият Хамиш е едва на осем. Няма да може да води клана поне още десет години. И какво ще стане, ако Колъм умре, преди Хамиш да е готов?
Той ми хвърли подканящ поглед.
– Дугал ще стане главатар, предполагам – казах бавно, – поне докато Хамиш не порасне достатъчно.
– Да, така е. Но Дугал не е мъжът, който е Колъм, и има хора в клана, които не биха го последвали на драго сърце, ако имаха друг избор.
– Разбирам. Ти си алтернативата.
Огледах го внимателно и трябваше да призная, че не бе невъзможно. Беше внук на стария Джейкъб – по кръв бе Макензи, макар и само по майчина линия. Голям, хубав, силен младеж, очевидно интелигентен и с фамилния талант да управлява хора. Бил се е във Франция и се е доказал като водач. Дори наградата за главата му не бе непреодолимо препятствие, ако застанеше начело.
Англичаните си имаха достатъчно проблеми с планинска Шотландия, с постоянните малки въстания, набезите по границата и воюващите помежду си кланове, така че едва ли биха рискували да обвинят в убийство главатаря на един от големите кланове – което за тези от клана не би се струвало никакво убийство.
Едно е да обесиш незначителен войник на Фрейзър, съвсем друго – да щурмуваш замъка Леох и да извлачиш главатаря на Макензи, за да го съдиш по английските закони.
– Искаш ли да си главатар, когато Колъм умре? – попитах. Беше възможен изход от неприятностите, макар да подозирах, че и той крие немалки рискове.
Той се усмихна леко при мисълта.
– Не. Дори да чувствах, че имам право – а нямам това чувство, – това щеше да разедини клана, хората на Дугал срещу тези, които биха последвали мен. Властта на цената на нечия кръв не ми се услажда. Но Дугал и Колъм няма как да знаят, нали? Може да са помислили, че ще е по-добре да ме убият, вместо да рискуват.
Обмислях казаното, сбърчила чело.
– Но би могъл да кажеш на Дугал и Колъм, че не възнамеряваш да... о. – Вдигнах към него поглед, изпълнен с уважение. – Точно това направи. При вричането.
Вече знаех, че се е справил майсторски с опасната ситуация тогава – сега осъзнавах колко точно опасна е била. Хората от клана със сигурност са искали да чуят обета му – така както Колъм със сигурност не е искал да го чуе. Такъв обет би значел да се зачисли като част от клана Макензи и следователно като кандидат за главатар. С отказа си бе рискувал публична смърт или побой – със съгласието си би рискувал същото, ала не пред хорските очи.