Продължихме да се изкачваме, дори след като пътечката съвсем се заличи сред прещипа и невена. Сега бяхме сред ниски хълмове – гранитни канари се издигаха по-високи от Джейми и ми напомняха неприятно за каменния кръг на Краиг на Дун.
Стигнахме до малко възвишение и от всичките хълмовете преливаха в спираща дъха шарка от скали и зеленина. На повечето места във високопланинските райони се чувствах обградена от дървета, скали и планини, но тук ни обливаха свежите пориви на вятъра и слънчеви лъчи, сякаш възхваляваха нестандартния ни брак.
Завладя ме замайващо чувство на свобода, далеч от Дугал и клаустрофобичната компания на толкова много мъже. Изкуших се да помоля Джейми да избягаме заедно, но здравомислието ми надделя. Нямахме нито пари, нито храна, с изключение на малкия обяд в кожената торба на врата на Джейми. Със сигурност щяха да ни погнат, ако до залез ни нямаше в хана. И макар Джейми очевидно да можеше да се катери по скали цял ден, без да се изпоти или задъха, аз нямах тази издръжливост. Той ме изведе до една скала и седна до мен, загледан доволно в хълмовете, докато аз успокоявах дишането си. Тук бяхме в безопасност.
Отново се сетих за Стражата и импулсивно поставих длан на рамото на Джейми.
– Ужасно се радвам, че не струваш много.
Той потърка нос, който започваше да червенее.
– Може да приема това по няколко начина, сасенак, но предвид обстоятелствата – рече той, – благодаря ти.
– Би трябвало аз да ти благодаря, задето се ожени за мен. Предпочитам да съм тук, отколкото във форт Уилям.
– Благодаря ви за комплимента, милейди – рече той и се поклони леко. – Аз също. И като стана дума – добави, – трябва и аз да ти благодаря, че се омъжи за мен.
– Е, ами... – Отново се изчервих.
– Не само за това, сасенак – каза той и усмивката се разля по лицето му. – Макар че и за него ти благодаря. Но ми се струва, че ми спаси живота, поне що се отнася до работата с Макензи.
– Какво искаш да кажеш?
– Едно е да си наполовина Макензи – обясни той. – Да си наполовина Макензи с английска съпруга е друго. Няма шанс някаква повлекана сасенак да стане господарка на Леох, каквото и да мислят за мен останалите от клана. Затова Дугал избра мен за твой съпруг.
Той повдигна вежда, лъснала като червено злато на сутрешното слънце.
– Надявам се, че не би предпочела Рупърт.
– Не, не бих – натъртих аз.
Той се засмя и се изправи, отръсквайки борови иглички от поличката си.
– Е, майка ми каза, че един хубав ден ще си ме хареса някоя девойка. – Помогна ми да се изправя и продължи: – Казах ѝ, че избора го прави мъжът.
– И какво ти отвърна?
– Завъртя очи и каза: „Ще разбереш, мило мое петле, ще разбереш“. – Засмя се. – И разбрах.
Вдигна поглед към лимоненожълтите слънчеви лъчи през боровите иглички.
– И наистина е хубав ден. Хайде, сасенак. Ще те заведа на риболов.
Продължихме нагоре по хълмовете. Джейми се насочи на север, през ивица земя, осеяна с камъни, след това през една пукнатина и накрая в малка долчинка със скални стени, обрасла с тучна зеленина и изпълнена с ромоленето на вода от ручея, в който се вливаха няколко поточета. Той се спускаше по каньона и се плискаше шумно в поредица поточета и вирчета под нас.
Мокрехме крака във водата и се движехме от сянка на слънце и обратно, ако ни станеше твърде топло. Говорехме за незначителни неща, като и двамата обръщахме внимание и най-малкото движение на другия, но спокойно чакахме да дойде по-продължителния поглед, по-значимото докосване.
Над един от тъмните, осеяни със слънчеви петънца вирове, Джейми ми показа как да гъделичкам пъстърва. Приклекнал, за да не се удари в ниските клони на дървото до нас, той направи няколко крачки патешката по ръба на скална издатина, разперил ръце за равновесие. На половината път се обърна внимателно и даде знак да го последвам.
Вече бях повдигнала краищата на полата си, за да ходя по-лесно по трудния терен, така че се справих относително добре. Изтегнахме се на хладната скала, допрели глави, и се взряхме във водата, а върбови клонки галеха гърбовете ни.
– Трябва ти само да подбереш място и да чакаш – каза той.
Потопи длан под повърхността, плавно и без да разплисква, и я отпусна на пясъчното дъно, до сянката, която хвърляше каменната издатина. Дългите пръсти се свиха леко, разкривени от водата, сякаш се поклащаха вълнообразно като листа на подводно растение. Ала по мускулите на предмишницата му личеше, че не движи ръката си. Бързотечната повърхност кривеше очертанията на ръката му – изглеждаше разместена, както когато го срещнах за пръв път, преди малко повече от месец – Божичко, само месец ли беше?