Познавахме се от месец и бяхме женени от ден. Събрани от кръвта и обетите си. И от приятелство. Когато настъпеше моментът да си вървя, се надявах да не го боли твърде много. Засега се чувствах добре и не изпитвах нужда да мисля за онзи момент – бяхме далеч от Краиг на Дун и нямахме шанс да избягаме от Дугал.
– Ето. – Гласът на Джейми бе почти беззвучно издихание. Беше ми казал, че пъстървите имат чувствителен слух.
От моя ъгъл пъстървата не бе повече от леко движение сред петната в пясъка. Намираше се в сянката на скалата и нямаше издайнически проблясъци на люспи. Петънца се движеха върху петънца, водата помръдваше съвсем леко от движението на тялото и хрилете на рибата. Малките рибки, събрали се да любопитстват край дланта на Джейми, се разбягаха.
Един от пръстите му се сви толкова бавно, че почти не долавях движението. Виждах само, че сменя позицията си спрямо останалите. Бавно се сви още един пръст. И след дълъг, дълъг миг – трети.
Едва дишах и имах чувството, че сърцето ми бумти по студената скала по-бързо от дишането на рибата. Джейми бавно отвори пръсти отново, един по един, и повтори хипнотичното движение. Пръст по пръст, плавно като вълничките по ръба на рибята перка.
Сякаш привлечена от забавения жест, пъстървата обърна нос към него, а устата и перките ѝ се движеха ритмично, деликатно поръбени с розово, което ту се виждаше, ту не, като клапа на сърце.
Смучещата уста приближаваше ръката на Джейми. Тялото вече почти бе излязло от сянката и се носеше безтегловно във водата. Виждах едното око, което шаваше напред-назад.
След само още няколко сантиметра перките щяха да докоснат коварните пръсти. Усетих, че стискам скалата с две ръце и притискам буза в гранита, сякаш можех да се направя още по-невидима.
Последва буря от движение. Случи се толкова бързо, че не видях какво точно стана. Няколко шепи вода се плиснаха току до лицето ми, Джейми светкавично се завъртя на скалата над мен, а рибата прелетя и се пльосна на покрития с листа бряг.
Джейми се втурна през плитката част на едно вирче наблизо, за да вземе улова, преди зашеметената риба да успее да се върне във водата. Хвана я за опашката и майсторски я удари в скалата, след което се върна при мен, за да ми я покаже.
– Едричка е – рече гордо. Наистина, рибата беше дълга около четирийсет сантиметра. – Става за закуска. – Ухили ми се, мокър до бедрата, а косата му висеше над лицето. Ризата му беше подгизнала и по нея лепнеха мъртви листа. – Казах ти, че гладни няма да останем.
Опакова пъстървата в слой листа от репей и хладна кал. Изми пръсти в студените води на ручея и се покатери на скалата, като ми подаде пакета.
– Странен сватбен подарък, може би – каза и кимна към пъстървата, – но не без прецедент, както би казал старият Нед Гауън.
– Има прецеденти в това да подариш риба на съпругата си?
Той свали чорапите си и ги простря на скалата. Дългите пръсти на краката му зашаваха доволно.
– Стара любовна песен е, от островите. Искаш ли да чуеш?
– Да, разбира се. На английски, ако може.
– О, да. Хич не мога да пея, но ще ти кажа текста.
Той отмести няколко кичура, които влизаха в очите му, и изрецитира:
Ти, кралска дъще, на краля на чертози озарени,
в нощта на наш’та сватба,
ако от Дънтълм ида,
дарове ще ти докарам много.
Ще те даря с язовци сто, що покрай реки сноват,
сто видри, що в потоците играят,
Сто дълги, сребърни пъстърви,
що от плитките води подскачат...
Като цяло, списъкът с флора и фауна от островите край Британския бе забележителен. Докато го слушах, имах време да се замисля колко странно е да седя на скала край шотландски вир и да слушам келтски любовни песни с голяма мъртва риба в скута си. И още по-странно – наистина се наслаждавах.
Когато приключи, изръкоплясках, като стисках рибата между коленете си.
– Много ми хареса! Особено частта с „дарове ще ти докарам много“. Звучи ентусиазиран.
Затворил очи срещу слънцето, Джейми се засмя.
– Мога да добавя ред и за себе си: „За теб във вирове ще скачам.“
Отново се засмяхме и после известно време помълчахме, припичайки се на топлото лятно слънце. Дишането на Джейми се беше успокоило. Не можех да не обърна внимание на бавно надигащите му се гърди и бавния пулс на врата му. В основата на гърлото имаше малък триъгълен белег.
Усещах как отново се прокрадват свенливостта и въздържаността. Посегнах и стиснах здраво дланта му, надявайки се, че докосването ще възстанови непринудеността между нас. Той плъзна ръка към раменете ми и под ризата му ясно изпъкнаха контурите на тялото му. Отдръпнах се, като уж посегнах към мушкатовия цвят в една цепнатина в скалата.