Хлътване. Беше обичайно сред сестри и лекари, сестри и пациенти и изобщо всяка група хора, събрани за по-дълго.
Някои действаха и често започваха кратки, интензивни афери. Ако имаха късмет, връзката догаряше за няколко месеца, без повече последствия. Ако ли не... е. Бременност, разводи, тук-таме някоя венерическа болест. Хлътването си беше опасно нещо.
Няколко пъти ми се беше случвало, но имах благоразумието да не правя нищо по въпроса. И както винаги, след известно време привличането отслабваше, мъжът губеше златния си ореол и заемаше обичайното място в живота ми, без вреда за мен, за него или за Франк.
А сега. Сега бях принудена да се въвлека. Един Бог знаеше какво щеше да излезе от това. Но връщане назад нямаше.
Той лежеше комфортно по корем. Слънцето хвърляше отблясъци по червената му грива и осветяваше мъничките косъмчета по гръбнака му, по червеникавозлатистия мъх по дупето и бедрата му и мекия гъсталак къдрици, който се подаваше измежду краката му.
Седнах, за да се полюбувам на дългите му крака и гладките очертания на мускулите от хълбока до коляното, както и на тези от коляното до дългото, грациозно стъпало. Стъпалата му отдолу бяха гладки и розови, с леки мазоли от ходенето бос.
Пръстите почти ме боляха от желание да очертая с показалец челюстта му от малкото ухо до брадичката. Е, така или иначе се бе случило, помислих си, отдавна бе отминал моментът за въздържание. Нищо не можеше да влоши нещата. Пресегнах се и леко го докоснах.
Спеше много леко. Стреснах се, когато се изтърколи по-далеч от мен и се подпря на лакти, готов да скочи на крака. Видя ме и се успокои.
– Мадам, хващате ме неподготвен.
Успя много добре да се справи с придворния реверанс, като за човек, изтегнат сред папрати и облечен само с няколко слънчеви петна. Засмях се. Докато ме гледаше обаче, гола сред стъблата, собствената му усмивка се промени. Гласът му стана дрезгав.
– Всъщност, мадам, на вашата милост съм.
– Така ли било? – изрекох тихо.
Той не помръдна, когато отново се пресегнах и бавно прокарах ръка по бузата и врата му, през лъсналия ръб на рамото му и надолу. Не помръдна, но затвори очи.
– Свети Боже милостиви – рече.
Рязко ахна.
– Не се тревожи – казах. – Не е задължително да е грубо.
– Слава Богу за малките утешения.
– Не мърдай.
Той впи пръсти в пръстта, но се подчини.
– Моля те – простена след известно време. Вдигнах глава. Очите му бяха отворени.
– Не – отвърнах. Наслаждавах се. Той отново затвори очи.
– Ще си платиш за това – каза след още няколко минути. Капка пот искреше върху правия му нос.
– Наистина ли? Какво ще ми направиш?
Сухожилията на предмишниците му изпъкнаха, когато се оттласна от земята. Заговори с усилие, сякаш през стиснати зъби.
– Не знам, но... кълна се в Христос и света Агнеса... ще... щ-ще измисля нещо! Божичко! Моля те!
– Добре – рекох и приключих.
Изписках, когато той рязко се претърколи върху мен и притисна ръцете ми в папратите.
– Сега е мой ред – каза със завидно удоволствие.
Върнахме се в хана по залез-слънце, като спряхме на върха на хълма, за да се уверим, че конете на Стражата вече не са завързани отвън.
Самият хан изглеждаше подканящо – през малките прозорци вече светеше, както и през пролуките между дъските на стените. Последните лъчи на слънцето също прииждаха иззад нас и всичко на хълма хвърляше по две сенки. С наближаването на нощта ветрецът подемаше и по тревата затанцуваха многобройните сенки на дървесните листа. Лесно можех да си представя как сред тях танцуват феи и след това с лека стъпка се сливат с дънерите.
– И Дугал още не се е върнал – отбелязах, докато слизахме. Големият му черен кон не беше в ливадката си край конюшнята. Липсваха и други животни, например това на Нед Гауън.
– Не, не би трябвало да се върне още ден-два. – Джейми ми подаде ръка и заедно слязохме по хълма, като внимавахме за множеството остри скали, подаващи се от тревата.
– А къде ще да е отишъл? – След въртележката на всичко напоследък не се бях сетила да се поинтересувам от отсъствието му или дори да го забележа.
Джейми ме прехвърли през оградката зад хана.
– Да си свърши работата с местните селяни. Има ден-два, преди да трябва да те отведе при форта. – Стисна ръката ми успокоително. – Капитан Рандал няма да е много доволен, когато Дугал му каже, че няма да те има, а Дугал предпочита да не се бави наоколо след това.
– Много разумно. Също така мило е от негова страна, че ни е оставил да се... поопознаем.