– Ето там. – Трябваше да ми го посочи неколкократно, преди да го забележа. Плитка кухина на открито, а четирите яйца вътре така се сливаха с покритите с листа брегове на езерцето, че примигнах и отново ги загубих от поглед.
Джейми взе съчка и избута едно от яйцата. Превъзбудена, майката изтича почти пред него. Той се отпусна на пети, неподвижен, и остави птицата да се щура насам-натам и да врещи. След това я улови със светкавично движение, а тя застина като парализирана.
Зашепна ѝ нещо на келтски, като галеше с показалец меките шарени пера. Птицата приклекна в ръката му и не помръдна повече – дори отраженията в кръглите ѝ черни очи бяха замръзнали.
Той внимателно я постави на земята, но дъждосвирецът не помръдна, докато Джейми не продума още нещо, след което бавно размаха ръка зад него. Дъждосвирецът подскочи и се стрелна сред плевелите. Джейми го изпроводи с поглед и се прекръсти.
– Защо направи това? – попитах.
– Какво? – Той се сепна, сякаш беше забравил, че съм там.
– Прекръсти се, когато пусна птицата. Запитах се защо.
Той сви рамене, леко смутен.
– Ами... стара история е. За зова на дъждосвирците и защо търчат така при гнездата си. – Посочи към другия край на езерцето, където друг дъждосвирец правеше същото. Известно време наблюдава разсеяно птицата. – Дъждосвирците носят душите на млади майки, умрели при раждане. – Отново ме погледна срамежливо. – Според приказката пищят и тичат покрай гнездата си така, защото не могат да повярват, че малките са се излюпили. Вечно скърбят за изгубената си рожба или търсят изоставени деца.
Той приклекна до гнездото и побутна яйцето, така че да застане както преди. След това остана клекнал, крепейки съчката на бедрата си, и се загледа във водите на езерото.
– Навик е, предполагам – каза той. – Започнах още като малък, когато чух историята за пръв път. Дори тогава не вярвах, че имат души, разбира се, но исках да покажа уважение... – Вдигна глава към мен и се усмихна. – Толкова често съм го правил, че вече не се усещам. В Шотландия има много дъждосвирци. – Надигна се и хвърли съчката. – Да продължаваме. Искам да ти покажа нещо на върха на онзи хълм. – Той хвана лакътя ми, за да ми помогне да се изкатерим от вдлъбнатината, и поехме нагоре.
Бях чула какво казва на дъждосвиреца. Макар да владеех само няколко келтски думи, вече бях чула старото приветствие достатъчно пъти, за да знам какво значи. „Върви с Бога, майко“.
Млада майка, умряла при раждане. Оставила дете след себе си. Докоснах ръката му и той ме погледна.
– На колко си бил?
Той се поусмихна.
– На осем. Поне ме откърми.
Не продума повече и продължихме нагоре. Сега бяхме сред ниски възвишения, обрасли с пирен. Малко след това пейзажът се промени драстично и от земята изникнаха гранитни грамади, обградени от смокини и лиственици. Стигнахме до превала на един хълм и оставихме зад гърба си дъждосвирците и езерата им.
Слънцето напичаше и след час през гъстата растителност – въпреки че Джейми проправяше пътя – вече бях готова за почивка.
Намерихме сенчесто местенце в основата на една от грамадите. Напомняше ми малко на мястото, където бях срещнала Мърто – и където се бяхме разделили с капитан Рандал. При все това беше приятно. Джейми каза, че сме сами – познавало се по птичата песен край нас. Ако някой приближи, щяла да спре, макар че сойките и чавките щели да надигнат още повече глас.
– Винаги се крий в гора, сасенак – посъветва ме той. – Ако самата ти не се движиш много, птиците ще те известят бързо, щом някой приближи.
Посочи една от пищящите сойки на дървото над нас, след което погледите ни се срещнаха. Вцепенихме се, на ръка разстояние един от друг, ала не се докосвахме и почти не смеехме да дишаме. След известно време на сойката ѝ писна от нас и отлетя. Джейми пръв отмести поглед, с почти незабележимо потреперване, сякаш му бе студено.
През плесента под папратите се подаваха рошавите шапчици на бели гъби. Джейми откъсна една от тях и прокара пръст по ресните, докато търсеше следващите си думи. Когато говореше внимателно, шотландският му акцент беше почти недоловим.
– Не искам да... така де... не възнамерявам да... – Усмихна се и направи жест на безпомощност. – Не исках да те обидя, като намекна, че имаш много опит с мъжете, това е. Но щеше да е глупаво да се преструвам, че не знаеш много повече от мен. Исках да попитам, това... обичайно ли е? Това между нас, когато те докосна, когато... си с мен? Винаги ли е така между мъж и жена?
Въпреки че му беше трудно да го изрази, го разбирах прекрасно. Не отклоняваше поглед, докато чакаше да отговора. Исках да извърна глава, но не можех.