– Често има нещо подобно – започнах, но трябваше да спра и да се прокашлям. – Но не. Това не е... обичайно. Нямам представа защо, но не е. Различно е.
Той се поотпусна, сякаш бях потвърдила нещо, което го терзаеше.
– И аз така си помислих. Не съм спал с жена преди, но, хм, съм докосвал жени. Не беше същото. Искам да кажа, прегръщал съм и съм целувал жени и... е. – Той махна с ръка на това, което щеше да каже. – Беше много приятно. Сърцето ми започваше да бие бързо, не ми стигаше въздухът и така нататък. Но изобщо не беше както когато те взимам в ръцете си и те целувам.
Очите му ми се сториха с цвета на езера и небеса, сини и бездънни.
Той докосна долната ми устна почти недоловимо.
– Започва по същия начин, но само миг по-късно – тихо рече той, – сякаш съм прегърнал пламък. – Докосването му стана по-уверено. Очерта устните ми с пръст и погали бузата ми. – И искам само да се хвърля в него и да изгоря.
Исках да му кажа, че допирът му изгаря и моята кожа, и моите вени пълни с течен огън. Но бях отвъд думи. Затворих очи и почувствах как пръстите му се придвижват по бузата и слепоочието ми, по врата и ухото ми, и потреперих, щом свали ръце на кръста ми и ме придърпа по-близо.
Джейми сякаш имаше точна представа накъде отиваме. Спря в основата на огромна канара, висока около седем метра и осеяна с по-малки каменни издатини и пукнатини. В тях се бяха загнездили шипкови храсти и вратига, чиито жълти цветчета се люшкаха над камъка. Джейми ме хвана за ръката и кимна към скалата пред нас.
– Виждаш ли стъпките там, сасенак? Можеш ли да се справиш? – И наистина, в камъка имаше относително ясно маркирани изпъкналости, под ъгъл спрямо повърхността на скалата. Някои бяха направо стъпала, а други – не повече от места, където да се захване някой мъх. Не можех да кажа дали са естествени, или някой е свършил работа по тях, но ми се струваха възможни за преодоляване, дори с пола като моята и тесен корсет.
На няколко пъти се подхлъзнах и здравата се стреснах, но Джейми вървеше зад мен и ме крепеше, а понякога ме побутваше, така че успях да изкача канарата. Спрях и се огледах. Гледката бе величествена. На изток се издигаше тъмна планина, а далеч на юг възвишенията преливаха в огромна гола пустош. Върхът на скалата всъщност беше вдлъбнат. В средата му имаше черен от сажди кръг. Виждаха се и останки от изгорели съчки. Значи не само ние го бяхме посетили.
– Знаеш това място отпреди, така ли?
До мен Джейми се наслаждаваше на захласа ми. Сви скромно рамене.
– О, да. Познавам повечето места по тези краища. Ела, тук може да седнеш и да гледаш към онази част от пътя, която завива край хълма.
Виждаше се и ханът, голям колкото детско кубче за игра. Край пътя, под дърветата, бяха привързани няколко коня – от тази далечина не бяха нищо повече от черни и кафяви петънца.
По канарата не растяха дървета и слънцето пареше по гърба ми. Седяхме заедно и поклащахме крака през ръба, докато си споделяхме една от бутилките бира, които Джейми предвидливо бе задигнал от кладенеца в двора на хана.
Единствените растения край нас бяха тези, които можеха да се вкоренят в тесните пукнатини и нищожната почва. В подветрената страна на канарата, близо до дланта ми, растяха няколко маргаритки и посегнах към една от тях.
Нещо леко избръмча, маргаритката изхвърча от стъблото си и падна на коляното ми. Взрях се глуповато в нея, опитвайки се да разбера какво се случва. Джейми обаче ме изпревари в осъзнаването и се хвърли по корем на скалата.
– Залегни! – извика той. Сграбчи ме за лакътя и ме издърпа до себе си. Притисната към мъха, видях току над лицето си стрела, която още трептеше в една цепнатина.
Застинах. Страхувах се дори да се огледам и се долепих още по-плътно до камъка. До мен Джейми бе толкова неподвижен, че можеше и той да е от камък. Дори птиците и насекомите сякаш бяха спрели да се суетят и въздухът тегнеше в очакване. Изведнъж Джейми се разсмя.
Седна и внимателно изтръгна стрелата от скалата. Перата ѝ бяха от опашката на кълвач, а на сантиметър над тях бе опасана от синя лента.
Джейми постави стрелата до себе си, събра длани пред устата си и направи изненадващо добра имитация на зелен кълвач. Зачака. След миг от горичката под нас се дочу същия зов и Джейми се усмихна широко.
– Твой приятел? – попитах. Той кимна, без да сваля съсредоточен поглед от тесния път към върха на канарата.
– Хю Мънро, освен ако някой не е започнал да копира стрелите му.
Почакахме още, но на пътеката не се виждаше никой.
– А – възкликна тихо Джейми и се извъртя. Точно тогава зад нас се подаде глава.
На главата разцъфна усмивка като от тиква на Вси светии, кривозъба и весела. Мъжът сияеше от удоволствие, че е успял да ни изненада. Самата глава имаше формата на тиква, а впечатлението се подсилваше от оранжево-кафявата обветрена и загрубяла кожа не само на лицето, но и на плешивото теме. Малко тикви обаче можеха да се похвалят с толкова гъста брада и яркосини очи. Къси, месести пръсти се вкопчиха в ръба на камъка и тиквата се показа в пълния си блясък.