Тялото пасваше добре на главата – приличаше на таласъм. Раменете бяха много широки, но прегърбени и склонени, едното много по-високо от другото. Един от краката също изглеждаше по-къс, така че мъжът накуцваше и подскачаше.
Мънро бе покрит с няколко слоя дрипи и бледочервеникав плат се подаваше през цепнатините в безформената дреха най-отгоре, приличаше на женски комбинезон.
Не носеше кожена торба на колана си – който и бездруго не бе повече от похабено въже, от което с главата надолу висяха два малки козинести трупа. Вместо това имаше кесия, с изненадващо добро качество, предвид останалата част от външния му вид. От ремъка се поклащаха най-различни метални предмети: религиозни символи, военни награди, нещо, което приличаше на стари копчета от униформи, вехти монети, пробити по средата, както и три-четири малки патинирани метални правоъгълника със странни знаци по тях.
Когато създанието прескочи няколко близки камъка, Джейми се изправи и двамата се прегърнаха братски. Потупаха се по гърбовете по странния начин, по който се поздравяват мъжете.
– И как е домът на Мънро? – попита Джейми, пристъпи назад и огледа приятеля си.
Мънро приведе глава и изкряка странно, ухилен. Вдигна вежди и кимна към мен, като размаха ръце в странно елегантен питащ жест.
– Съпругата ми – рече Джейми и се поизчерви, странна смесица от стеснителност и гордост. – Само от два дни сме женени.
Мънро се усмихна още по-широко, изпълни извънредно сложен и грациозен поклон, който включваше докосване на глава, сърце и устни, и го завърши в почти хоризонтално положение на земята в краката ми. След тази впечатляваща маневра скочи като акробат и отново тупна Джейми по гърба, за да го поздрави.
Последва изумителен балет от жестове с ръце от страна на Мънро, който сочеше към себе си, след това надолу към гората, към мен, отново към себе си – хореографията бе толкова сложна, че не можех да се ориентирам в последователността им, камо ли в смисъла. И преди съм виждала „говора“ на глухоням, но никога толкова майсторски изпълнен.
– Така ли било? – възкликна Джейми и на свой ред го плесна по гърба. Нищо чудно, че мъжете развиват висок праг на болката. Постоянно се млатят.
– И той е женен – обясни ми Джейми. – Преди шест месеца, за вдовица. Е, добре де, за дебела вдовица – поправи се в отговор на жеста на Мънро, – с шест деца, живее в село Дъблеърн.
– Колко хубаво – отвърнах любезно. – Е, поне няма да гладуват. – Посочих зайците на колана му.
Мънро веднага отвърза единия и ми го подаде с такова доброжелателство, че се почувствах длъжна да го приема с усмивка. Вътрешно се надявах да не ме полазят бълхи от животното.
– Сватбен подарък – каза Джейми. – И много навреме, Мънро. Трябва да ни позволиш да ти върнем услугата.
Джейми вдигна една бирена бутилка от мъха и му я подаде.
След като учтивостите приключиха, всички седнахме, за да си поделим последната бира. Джейми и Мънро разменяха новини и клюки без особени трудности, макар само единият да говореше.
Аз почти не участвах в разговора, защото не можех да следя знаците на Мънро, макар Джейми да се постара да ми превежда.
В един момент Джейми посочи с палец четвъртитите парчета олово по ремъка на Мънро.
– Официално ли е вече? – попита. – Или само когато дивечът е малко?
Мънро закима енергично.
– Какво е това? – попитах аз.
– Габерлунджита.
– Дума да няма. Извинявай, че попитах.
– Габерлунджито е разрешително за просия, сасенак – обясни Джейми. – Само в границите на съответната енория и само в деня, когато просенето е разрешено. Всяка енория си има собствен символ, така че просяците да не се възползват твърде много.
– Е, системата явно позволява гъвкавост – отбелязах, поглеждайки към четирите оловни парчета на Мънро.
– Мънро е специален случай. Турците го заловили в морето. Много години бил гребец в галера, а след това роб в Алжир. Там загубил езика си.
– Отрязали са го? – Леко ми призля.
Джейми не изглеждаше много повлиян от краткия си разказ, но явно с Мънро се познаваха от много години.
– О, да. И му счупили крака. И гръбнака, нали, Мънро? Не – поправи се след поредица жестове от Мънро, – гръбнакът бил случайност, скочил от стена в Александрия. Стъпалата му обаче са от турците.