Не исках да знам, но и Мънро, и Джейми умираха да ми кажат.
– Добре – примирих се. – Какво е станало със стъпалата му?
С нещо като гордост Мънро свали очуканите си дървени обувки и чорапите и ми показа широките си стъпала с дебела, груба кожа, по която лъскави белези се редуваха с ярки червени петна.
– Вряло олио – каза Джейми. – Така карат заловените християни да се похамеданчат.
– Изглежда много ефективен метод – отбелязах аз. – Затова ли няколко енории му дават правото да проси? За да го компенсират за изпитанията му в името на Христовата вяра?
– Точно така. – Джейми явно бе доволен, че бързо съм схванала ситуацията. Мънро изрази възхищението си с още един дълбок поклон, последван от много изразителна, ако и не особено деликатна върволица от жестове, които вероятно, наред с всичко останало, хвалеха и външния ми вид.
– Благодаря, друже. Да, много се гордея с нея. – Когато видя вдигнатите ми вежди, Джейми тактично обърна Мънро с гръб към мен, за да не виждам жестовете му. – Сега, кажи ми какво става в селата?
Двамата се приближиха един до друг и продължиха странния си разговор още по-напрегнато. Понеже ролята на Джейми се изчерпваше най-вече със сумтене и заинтересувани възклицания, не разбрах за какво си говорят и се заех да разглеждам странните малки скални растения.
Преди да приключат и Мънро да се приготви за тръгване, бях събрала пълен джоб очанка и росен. С последен поклон към мен и потупване по гърба на Джейми той се затътри към ръба на скалата и се скри толкова бързо, колкото един от бракониерстваните му зайци би се скрил в дупката си.
– Имаш интригуващи приятели.
– О, да. Приятен човек е Хю. Миналата година го придружих на лов, заедно с още неколцина. Откакто е официален просяк е сам, но пък снове из енориите – знае всичко, което се случва между Адраг и Честхил.
– Включително и къде се намира Хоръкс?
Джейми кимна.
– Да. И ще му занесе вест, за да смени мястото на срещата.
– И така ще надхитриш Дугал – отбелязах. – Ако е възнамерявал да те изнудва с Хоръкс.
Той кимна и ъгълчето на устата му се изкриви в усмивка.
– Да, може да се каже.
Когато стигнахме хана, беше почти време за вечеря. Този път обаче големият черен кон на Дугал и тези на петимата останали бяха в двора и дъвчеха слама.
Дугал беше в хана и отмиваше прахта от пътя с горчива бира. Кимна ми и се завъртя, за да поздрави племенника си. Вместо да продума обаче, остана извърнат, почти в профил към Джейми, и го изгледа питащо.
– А, ето какво – каза накрая, с доволния тон на човек, който е решил сложна загадка. – Досетих се на какво ми напомняш, момко.
Обърна се към мен и ми довери:
– Виждала ли си червен елен в края на размножителния период, моме? Горкото животно не може да яде и да спи няколко седмици, защото няма време покрай схватки с другите елени и работата върху кошутите. В края на периода са кожа и кости. Очите им – хлътнали в черепа, а единственото, което не трепери от изнемога, е...
Последното се изгуби в бурен смях, а Джейми ме отведе горе. Не слязохме за вечеря.
Много по-късно, почти заспала, усетих ръката му през кръста си и топлия му дъх по врата си.
– Спира ли някога? Това да те искам? – Дланта му намери гърдата ми. – Дори когато току-що сме го направили, те искам толкова много, че гърдите ме стягат и пръстите ме болят от желание да те докосна отново.
Той обхвана лицето ми с длани в тъмното и с палци погали веждите ми.
– Когато те държа в ръце и усетя как трепериш и чакаш да те обладая... Боже, искам да те задоволявам, докато извикаш отново и отново. И когато сме правили любов, имам чувството, че съм ти дал душата си.
Той се претърколи върху мен, разтвори краката ми и потрепна, когато влезе. Позасмя се.
– Да, и аз съм поожулен. Искаш ли да спра? – Обвих крака около хълбоците му в отговор и го придърпах по-близо.
– Искаш ли да спреш? – попитах го.
– Не. Не мога.
Засмяхме се и се заклатушкахме, докато устните и пръстите ни докосваха телата ни в тъмното.
– Разбирам защо за Църквата това е тайнство – замечтано промълви Джейми.
– Това ли? – Сепнах се. – Защо?
– Е, поне е свещено. Чувствам се като самия Бог, когато съм в теб.
Засмях се толкова силно, че той почти излезе. Спря и ме стисна за раменете, за да спра да се треса.
– Какво е толкова смешно?
– Странно ми е да си представя как Бог прави това.
Джейми продължи:
– Е, ако Бог е направил човека по Свой образ и подобие, би трябвало да има и член. – Разсмя се и изгуби ритъма си. – Макар че не ми приличаш много на Света Дева Мария, сасенак.