– Защо?
– Ако няма да ми позволиш да го извися, ще трябва да изтърпиш низката ми природа. Ще съм звяр. – Той ме ухапа по врата. – Кон ли да съм, мечка или куче?
– Таралеж.
– Таралеж? И как точно правят любов таралежите? – попита той.
Не, помислих си. Няма. Няма. Но го направих.
– Много внимателно – отвърнах през хилеж. Сега щях да разбера колко точно е стар вицът.
Джейми се сви на кълбо, хриптейки от смях. Накрая се изтърколи на пода и се изправи на колене. Затърси кутията с кремък на масата. Той припламна като червен въглен сред мрака на стаята, когато фитилът прихвана и разцъфна светлина.
Отпусна се в края на леглото и ми се ухили, докато аз още се превивах от кикот на възглавницата. Той потърка лице с опакото на дланта си и доби уж сурово изражение.
– Добре, жено. Виждам, че е дошло времето да упражня властта си на съпруг.
– О, така ли?
– Да. – Той се спусна напред, сграбчи бедрата ми и ги разтвори. Изписках и се опитах да се примъкна нагоре по леглото, по-далеч от него.
– Не, не го прави!
– Защо не? – Той ме гледаше измежду краката ми. Стискаше здраво бедрата ми, за да не опитам отново да ги затворя. – Кажи ми, сасенак. Защо не искаш? – Потърка брадичка във вътрешната част на бедрото ми, а двудневната му брада драскаше нежната кожа. – Бъди честна. Защо не?
Одраска и другото бедро, а аз заритах и зашавах бясно, за да се измъкна.
Извърнах лице във възглавницата, хладна под пламналата ми буза.
– Е, не знам – измърморих, – не мисля, че... е, боя се, че не... не знам дали е удобно...
Гласът ми заглъхна смутено. Между краката ми Джейми се размърда, надигна се. Постави ръце около хълбоците ми, подпря буза на бедрото ми и се смя, докато бузите му се насълзиха.
– Исусе Христе, сасенак – успя да смотолеви, – не знаеш ли какво е първото нещо, което се прави, когато опознаваш нов кон?
– Не – отвърнах, напълно объркана.
Той вдигна ръка и ми показа опакото на дланта си.
– Потъркваш си ръката в носа на животното, за да може да те помирише и да свикне с теб, така че да не се плаши. – Надигна се на лакти и ме изгледа над корема и гърдите ми. – Това трябваше да сториш и с мен, сасенак. Трябваше още от самото начало да натъркаш лицето ми между краката си. Тогава нямаше да съм толкова плашлив.
– Плашлив!
Той сниши лице и нарочно го потърка напред и назад, като пръхтеше и се преструваше на кон. Извих се и го изритах в ребрата, но без резултат. Накрая притисна бедрата ми едно към друго, после към леглото и вдигна глава.
– Сега стой мирна.
Чувствах се на показ, накърнена, безпомощна – и сякаш щях да се разпадна. Дъхът на Джейми по кожата ми бе ту хладен, ту топъл.
– Моля те – промълвих, макар да не знаех дали имам предвид „моля те, спри“, или „моля те, продължавай“. Нямаше значение – той не възнамеряваше да спира.
Съзнанието ми се разглоби на отделни усещания: грубия лен на възглавницата и избродираните по нея релефни цветя; мирисът на горящото в лампата масло, смесен с по-слабия аромат на печено говеждо и бира и още по-слабия аромат на полуувехналите в чашата цветя; хладната дъска на стената до левия ми крак, здравите ръце на хълбоците ми. Усещанията се завихриха и сляха зад клепачите ми в слънце, което се разрасна, смали и накрая експлодира безшумно, като ме остави в топъл, пулсиращ мрак.
Смътно и отдалеч дочух проскърцване – Джейми присядаше.
– Е, така е по-добре – чу се глас, който се задъхваше между думите. – Трябват си малко усилия, за да те подчини човек.
Леглото проскърца отново, когато той премести тежестта си, и усетих как отново разтваря краката ми.
– Не си толкова отпусната, колкото изглеждаш, надявам се? – Гласът се приближаваше. Извих гръб с нечленоразделен звук, когато изключително чувствителната тъкан бе разделена с подновена сила.
– Исусе – изрекох.
В ухото ми някой се позасмя.
– Казах само, че се чувствам като Бог, сасенак – промълви той. – Не съм казал, че съм.
По-късно, когато на светлината на изгряващото слънце лампата слабееше, се надигнах от унеса си и чух Джейми да казва:
– Спира ли някога, Клеър? Желанието?
Облегнах се на рамото му.
– Не знам, Джейми. Наистина не знам.
18. НАПАДАТЕЛИ СРЕД СКАЛИТЕ
– Какво каза капитан Рандал? – попитах.
С Дугал от едната страна и Джейми от другата, пътят едва стигаше за трите коня в редичка. От време на време някой трябваше да забавя или да забързва, за да не се оплете в растителността, която заплашваше да превземе пътечката.