Дугал хвърли поглед към мен, после напред, за да изведе коня си покрай голяма скала. По лицето му бавно се изписа злорада усмивка.
– Не беше особено доволен – започна той. – Макар че не знам дали да ти казвам точните му думи. Навярно и вашата търпимост към лошия език си има граници, госпожо Фрейзър.
Пропуснах край ушите си язвителния тон на последното му обръщение, както и скритата в него обида, но Джейми изпъна гръб.
– Надявам, че няма да предприеме нищо, за да промени положението? – попитах. Въпреки уверенията на Джейми, ми се привиждаха драгуни в кървавочервени мундири, които ни връхлитат от храстите, избиват шотландците и ме отвличат, за да ме разпита Рандал в бърлогата си. Също така със страх подозирах, че техниките на разпит на капитана са, да го кажем, изобретателни.
– Не би трябвало – отвърна нехайно Дугал. – Има повече грижи от измъкнала се жена, без значение колко е хубава. – Той повдигна вежда и ми се поклони леко, сякаш комплиментът бе извинение. – А и има достатъчно здравомислие, за да не гневи Колъм, като отвлече племенницата му – довърши.
Племенница. По гръбнака ми пробяга тръпка въпреки топлото време. Племенница на главатаря на Макензи. А и племенница на бойния главатар на Макензи, който яздеше така спокойно до мен. От другата страна на фамилията бях свързана с лорд Ловат, главатар на Фрейзър, с абата на влиятелен френски манастир и кой знае колцина още от бащиния клан на Джейми. Навярно Джон Рандал наистина не би посмял да ме гони. Каквато и да беше идеята на цялата абсурдна организация на нещата.
Скришом хвърлих поглед към Джейми, който яздеше пред нас, изпънал гръб като фиданка на елша, а косата му светеше като шлем от полиран метал.
Дугал последва погледа ми.
– Можеше да е и по-зле, нали? – каза и повдигна вежда иронично.
Две нощи след това бяхме направили бивак на едно голо поле, до няколко странни каменни издатини, изронени и оформени от глетчери. Бяхме пътували дълго и бяхме яли по седлата, така че всички нямаха търпение да спрем, за да си сготвим вечеря. По-рано бях опитала да предложа помощта си в готвенето, но мълчаливият мъж, който се занимаваше с това, ми отказа.
По-рано сутринта един от мъжете беше убил сърна и вечеряхме вкусен дивеч с ряпа, лук и каквото друго се намираше сред растителността край нас. Натъпкани и доволни, се отпуснахме край огъня, заслушани в истории и песни. Изненадах се, когато разбрах, че дребният Мърто, който рядко си отваряше устата, притежава прекрасен чист тенор. Трудно го убедихме да запее, но резултатът си струваше. Примъкнах се към Джейми, за да намеря удобно място за сядане на гранита. Бяхме направили бивака на ръба на камениста издатина, където широк къс червеникав гранит ни даваше възможност да накладем огън, а скалите отзад ни помагаха да скрием конете. Когато попитах защо не спим на по-удобната трева на открито, Нед Гауън ми каза, че наближаваме южната граница на земите на Макензи – което значи близо до териториите и Грант и Чизълм – и добави, като се взираше в залеза:
– Съгледвачите на Дугал казват, че няма следа от никого наоколо, но не се знае. По-добре така, отколкото да съжаляваме.
Когато Мърто спря да пее, Рупърт заразказва истории. Липсваше му майсторството на Гуилин, но пък знаеше безброй истории за феи, призраци, таннасг – злите духове, – както и за други обитатели на планините, например водните коне. Тези създания, доколкото разбрах, живеели в почти всички водни басейни, особено по бродовете, макар много от тях да се криели в езерните дълбини.
– Има едно място в източния край на Лох Гарв – каза той и завъртя очи, за да се увери, че всички го слушат, – което никога не замръзва. Водата винаги е черна, дори когато всичко друго е сковано в лед, защото там е коминът на водния кон.
Водният кон на Лох Гарв, като мнозина от вида си, откраднал млада девойка, дошла да си напълни стомните. Отнесъл я в дълбините на езерото, за да му бъде съпруга. Горко на всекиго, мъж или жена, който попадне на красив кон край водата и реши да го яхне, защото след това няма да може да слезе. Конят ще пристъпи във водата, ще се превърне в риба и ще се гмурне в дълбините, а клетият ездач ще е обречен.
– Под водата водният кон има само зъби на риба – каза Рупърт и зашава с длан като риба – и се храни с охлюви, водорасли и други студени, влажни неща. Кръвта му е студена като мястото, където живее, и не му трябва огън, но огънят на една човешка жена е нещо друго.
Той ми смигна и ме изгледа мръснишки за всеобщо веселие. Продължи:
– Жената на водния кон мръзнела и гладувала в новия си дом под вълните, не се влюбила до уши в начина си на живот и охлюви и водорасли за вечеря. И понеже водният кон бил добряк, отишъл до брега на езерото, при един човек, когото знаели като строител. Идва мъжът при реката и вижда прекрасния златист кон със сребърна юзда, цял грейнал на слънцето – разбира се, не устоял и се качил. Водният кон го повлякъл във водата, към студения си дом. И казал на строителя, че ако иска да е свободен, трябва да построи хубаво огнище и комин, за да може жена му да си грее ръцете и да си пържи рибата.