Подпирах глава на рамото на Джейми, унасях се приятно и очаквах с нетърпение да стане време за лягане, дори върху одеяло, постлано върху камъка. Ненадейно тялото му се напрегна. Постави длан на врата ми, предупреждавайки ме да не мърдам. Огледах бивака, но не забелязах нищо – въпреки това напрежението се носеше от човек на човек като по въздуха.
Рупърт хвърли бърз поглед към Дугал, но продължи с историята си:
– И строителят нямал избор, та сторил, каквото му наредили. Водният кон спазил обещанието си и върнал мъжа на брега до дома му. А съпругата на водния кон вече имала къде да се сгрее и била щастлива и сита с пържена риба. А водата никога не замръзва в източния край на Лох Гарв, защото топлината от комина на водния кон топи леда.
Рупърт седеше на скала, извърнат леко към мен. Докато говореше, се наведе, уж за да се почеше по крака. Сграбчи ножа от земята и го прехвърли в скута си, където го скри в гънките на поличката си.
Примъкнах се по-близо и придърпах главата на Джейми към себе си, наглед любвеобилно.
– Какво има? – попитах.
Той стисна леко ухото ми със зъби и прошепна:
– Конете са неспокойни. Наблизо има някого.
Един от мъжете се изправи и отиде до ръба на скалата, за да се облекчи. Когато се върна, седна на друго място, до един от отговорниците по добитъка. Друг мъж се взря в казана и си взе още едно парче дивеч. Из целия бивак започна недоловимо за външен човек движение, докато Рупърт говореше.
Разбрах, че мъжете се придвижват към оръжията си. Всички спяха с камите си, но обикновено оставяха мечовете, пистолетите и кръглите кожени щитове на малки купчинки по краищата на лагера. Пистолетите на Джейми бяха на земята, заедно с меча му, само на метър-два от него.
Отблясъците от огъня играеха по инкрустираното острие. Макар пистолетите му с нищо да не се отличаваха от тези на останалите, едноръчният му меч и двуръчният клеймор бяха специални. Беше ми ги показал по време на една от спирките ни, обръщайки любящо остриетата в ръце.
Клейморът бе внимателно увит в плат – стърчеше само огромната му Т-образна дръжка, внимателно обработена с шкурка за по-добър захват. Бях опитала да го вдигна и почти го изпуснах. Джейми ми каза, че тежи шест-седем килограма.
Клейморът бе мрачен и смъртоносен на вид, но едноръчният меч бе изящен и красив. Беше два пъти по лек от по-големия меч и по острието му от синкава стомана се извиваха ислямски знаци, чак до куполовидния ефес, емайлиран в синьо и червено. Бях виждала Джейми да го използва в тренировки, първо с дясната ръка срещу един от пазачите, след това с лявата срещу Дугал. Беше великолепна гледка, бърз и уверен, с грация, която само изглеждаше по-впечатляваща заради размерите му. Устата ми пресъхна, когато се замислих как би изглеждало това в истинска битка.
Той се наклони към мен и ме целуна нежно под брадичката, като се възползва да обърне леко главата ми към една от каменните грамади.
– Скоро, струва ми се – промълви и ме целуна старателно. – Виждаш ли малкия отвор в скалата? – Виждах го, по-малък от метър, оформен от две големи парчета камък, подпрени едно на друго.
Обхвана лицето ми с ръка и зарови нос във врата ми.
– Когато ти кажа, скрий се там и не излизай. Носиш ли камата?
Бе настоял да взема камата, която ми подхвърли онази вечер в хана, въпреки възраженията ми. Нямах нито умението, нито желанието да я използвам. Но Дугал бе прав – Джейми беше много упорит.
Затова камата бе в един от дълбоките джобове на роклята ми. След като един ден търпях дискомфорта от тежестта ѝ на бедрото си, вече не ѝ обръщах почти никакво внимание. Той прокара ръка по крака ми, за да провери дали оръжието още е там.
Вдигна глава като котка, надушила нещо във вятъра. Хвърли поглед към Мърто, а след това надолу към мен. Дребният мъж не даде никакъв знак в отговор, но се изправи и се протегна старателно. Когато седна, беше с два метра по-близо.
Зад нас един от конете изцвили неспокойно. Сякаш по сигнал, онези наизскачаха с крясъци по скалите. Не бяха нито англичани, както се боях, нито бандити. Шотландци, крещящи като зли духове. Грант или може би Кембъл.
Запълзях към скалите. Ударих си главата и си ожулих коленете, но успях да се наместя в малката кухина. Сърцето ми блъскаше. Затършувах бясно за камата, като почти се намушках, докато я извадя. Нямах представа какво да правя с нея, но се чувствах по-добре, като я стисках в ръце. В дръжката бе инкрустиран малък полускъпоценен камък и издатината ми даваше някакво спокойствие – поне държах оръжието от правилния край.