Вече бяха достатъчно близо, за да отличавам изражението на Джейми, спокойно, съсредоточено, погълнато от тържеството на схватката. Ненадейно Дугал му извика нещо. Джейми откъсна поглед от лицето на противника си за част от секундата и го стрелна надолу. Вдигна го, точно навреме, за да не го прониже другият, приведе се встрани и заби меча си.
Мъжът насреща му се взря изненадан в меча, щръкнал от крака му. Докосна острието озадачен, хвана го и го издърпа.
Излезе лесно, раната навярно не беше дълбока. Онзи още изглеждаше объркан и вдигна глава, като че ли да попита защо.
Нададе уплашен вой, пусна меча си и избяга, куцукайки. Стреснати, другите двама също погледнаха към Джейми, обърнаха се и побягнаха. А Джейми ги гонеше като прииждаща лавина. Беше успял да измъкне клеймора от плата и го размахваше в чудовищна дъга. С него бе и Мърто, който крещеше на келтски и размахваше меча и презаредения пистолет.
След това нещата приключиха бързо. Малко по-късно групичката на Макензи се събра, за да оцени щетите.
Не бяха големи – два откраднати коня и три торби зърно. Отговорниците по животните и стоката спяха при товара и бяха предотвратили допълнително плячкосване, а пазачите се бяха справили с конекрадците. Най-голямата загуба сякаш бе един от мъжете.
Отначало помислих, че е бил ранен или убит, но останалите претърсиха района и не успяха да го открият.
– Отвлечен – мрачно рече Дугал. – Мътните го взели, откупът ще ми струва месечен приход.
– Можеше и по-зле да е – отвърна Джейми, докато бършеше лице в ръкава си. – Помисли какво щеше да се случи, ако бяха взели теб!
– А ако бяха взели теб, момко, щях да им кажа да си те задържат и можеше да си смениш името на Грант – отвърна Дугал, но всеобщото настроение вече се бе поразведрило.
Извадих кутийката с медицински принадлежности и подредих ранените по ред на спешност. С радост установих само леки поражения. Раната на ръката на Дугал бе най-тежка.
Нед Гауън цял грееше от жизненост, все още толкова опиянен от вълнението на схватката, че почти не обръщаше внимание на зъба, избит от зле насочен удар с дръжката на кама. Беше запазил обаче достатъчно присъствие на духа да го закрепи под езика си.
– За всеки случай, знаеш – обясни, като го изплю в дланта си. Коренът не бе счупен и празното място още кървеше леко, затова рискувах и притиснах зъба обратно. Дребният мъж пребледня, но не издаде звук. Изплакна уста с уиски, за да дезинфекцира мястото и предвидливо преглътна.
Незабавно бях привързала раната на Дугал и когато я открих, установих, че кръвта на практика е спряла. Разрезът бе чист, ала дълбок. Жълтеникаво ръбче мазнина се подаваше от края на зейналата рана, която достигаше поне на три сантиметра навътре в мускула. Не бяха разкъсани големи кръвоносни съдове, но се налагаше шев.
Единственото нещо, подобно на игла, се оказа здраво тънко шило, с което отговорниците по добитъка поправяха хамути. Изгледах го със съмнение, но Дугал просто протегна ръка и извърна поглед.
– По принцип не ми пречи кръвта – обясни той, – но не ми се нрави да гледам своята.
Докато работех, той седеше на скалата и стискаше зъби толкова здраво, че мускулите на челюстта му подскачаха. Нощта хладнееше, но от високото му чело струеше пот. В един момент учтиво ме помоли да спра за миг, обърна се и спретнато повърна зад скалата. После продължих.
За щастие един ханджия беше изплатил рентата си за това тримесечие с буре уиски и сега то ни дойде доста добре. Дезинфекцирах с него някои от отворените рани, после оставих пациентите си да се самолекуват както сметнат за добре. След като приключих, приех предложената ми чаша. Пресуших я с удоволствие и доволно се отпуснах на одеялото си. Луната захождаше, а аз треперех, наполовина от случилото се и наполовина от студ. Усещането бе прекрасно – Джейми да легне и да ме прегърне до голямото си топло тяло.
– Дали ще се върнат? – попитах, но той поклати глава.
– Не, бяха Малкълм Грант и двете му момчета. Улучих по-голямото в крака. Досега са се прибрали и спят – отвърна той. Погали ме по косата и ми каза нежно: – Страхотна работа свърши тази вечер, моме. Гордея се с теб.
Претърколих се и го прегърнах през врата.
– Не толкова, колкото аз се гордея с теб. Беше невероятен, Джейми. Никога не съм виждала нищо подобно.
То изсумтя пренебрежително, но знаех, че е доволен от комплимента.
– Само някакъв си набег, сасенак. Правя тези неща от четиринайсетгодишен. Това са само закачки, знаеш. По-различно е, когато този срещу теб наистина иска да те убие.