– Закачки – повторих слабо. – Да, големи закачки.
Той ме пристегна в прегръдката си, а една от галещите му ръце се промъкна надолу и започна да повдига полата ми. Явно вълнението от битката се превръщаше в друг вид вълнение.
– Джейми! Не тук! – възкликнах и се отдръпнах.
– Уморена ли си, сасенак? – попита ме загрижено. – Не се тревожи. Няма да трае дълго.
Вече действаше и с двете си ръце.
– Не! – отвърнах, усещайки остро присъствието на двайсетимата само на метри край нас. – Не съм уморена, просто...
Ахнах, когато ръката му намери пътя между краката ми.
– Боже – прошепна той. – Влажно е като водорасло.
– Джейми! До нас спят двайсет души!
– Няма да спят още дълго, ако все така говориш.
Той се претърколи върху мен и ме притисна върху скалата. Коляното му се намърда между бедрата ми и започна леко да се движи напред-назад. Краката ми отмаляха. Двайсет и седем години благоприличие не можеха да се мерят с няколкостотин хиляди години инстинкт. Макар умът ми да се противеше да бъда обладана върху скала до неколцина спящи войници, тялото ми очевидно се смяташе за плячка и с нетърпение искаше да приключи формалностите по капитулацията. Той ме целуна, дълго и дълбоко, а езикът му шареше неспокойно в устата ми.
– Джейми – пъшках. Той вдигна поличката си и притисна дланта ми към себе си.
– Исусе, мамка му – рекох впечатлена. Благоприличието ми загуби поредната битка.
– Боят винаги много ме възбужда. Искаш ме, нали? – попита той и се отдръпна, за да види реакцията ми. Изглеждаше безсмислено да го лъжа, предвид всички доказателства. Бе твърд като железен прът върху бедрото ми.
– Ами... да... но...
Той ме стисна за раменете.
– Тихо, сасенак – рече властно. – Няма да отнеме дълго.
Не отне. Свърших още след първия мощен тласък – дълги, разтърсващи спазми. Впих пръсти в гърба му и останах така, захапала плата на ризата му, за да сподавя стенанията си. След по-малко от десетина тласъка усетих как се свиват тестисите му, а след това и собствения му топъл прилив. Бавно се отпусна настрани и се изтегна разтреперан.
Кръвта още биеше в ушите ми, ехо на отслабващите пулсации между краката ми. Дланта на Джейми бе върху гърдите ми, отпусната и тежка. Завъртях глава към смътния силует на часовоя, който се подпираше на скала оттатък огъня. Тактично ни бе обърнал гръб. С лек шок установих, че не съм смутена. Зачудих се сънено дали ще ме е срам на сутринта, а след това рязко спрях да се чудя.
На сутринта всички се държаха както винаги, макар и да се движеха малко сковано от битката и от спането на скалите. Мъжете бяха жизнерадостни, дори ранените.
Настроението се подобри допълнително, когато Дугал ни уведоми, че ще пътуваме едва до малкия лес, който виждахме от ръба на скалната платформа. Там щяхме да напоим конете и да ги пуснем да пасат. Щяхме и да си починем. Зачудих се дали промяната в плана ще има ефект върху срещата на Джейми с тайнствения Хоръкс, но той ми изглеждаше необезпокоен за момента.
Над нас висяха облаци, но още не валеше и бе топло. Когато устроихме новия бивак, се погрижихме за конете и проверих наново ранените. Всички бяха свободни да спят по тревата, да ловуват дивеч, да ловят риба или просто да се разтъпчат след няколкодневната почти непрестанна езда.
Седях под дървото и разговарях с Джейми и Нед Гауън, когато един от пазачите дойде и подхвърли нещо в скута на Джейми. Беше камата ми.
– Твоя ли е, момко? – попита. – Намерих я сред скалите сутринта.
– Сигурно съм я изпуснала насред вълнението – рекох. – И по-добре. Нямам представа какво да правя с нея. По-скоро ще намушкам себе си, отколкото някого другиго.
Нед изгледа строго Джейми над очилата си.
– Дал си ѝ нож и не си я научил как да си служи с него?
– Нямаше време, при онези обстоятелства – отвърна отбранително Джейми. – Но Нед е прав, сасенак. Трябва да се научиш да боравиш с оръжия. Не се знае какво може да се случи на пътя, както разбра снощи.
И така, той ме завлече насред поляната и започнаха уроците. Неколцина от останалите се заинтригуваха и когато видяха какво прави, се включиха със съвети. За нула време се сдобих с десетина учители, които се караха по въпроси на техниката. След доста продължителни приятелски спорове се съгласиха, че Рупърт навярно е най-добър с камата, затова той се зае с урока.
Намери относително равно място без скали и шишарки, където да ми демонстрира изкуството на боя с кама.
– Виж, моме – каза той. Крепеше камата на средния си пръст, на няколко сантиметра под ефеса. – Това е равновесната точка, там ще го държиш, за да ти пасва удобно в ръката.