– Исусе Ш. Рузвелт Христе – рекох. Стисках лакътя си и слушах внезапно обзелото мъжете веселие. Накрая Джейми обхвана рамото ми и с масаж му възвърна малко жизненост, като притискаше сухожилието зад лакътя ми и вдлъбнатината в основата на китката ми.
– Добре – процедих пред зъби, като плахо стисках и отпусках юмрук. – Какво става, когато улучиш кост и изгубиш ножа си? Има ли си стандартна процедура за такъв случай?
– О, да – каза Рупърт с широка усмивка. – Вадиш пистолета с другата ръка и гръмваш копелдака.
Последва още бурен смях, който пренебрегнах.
– Добре – отвърнах, доколкото можах спокойно. Направих жест към пистолета на левия хълбок на Джейми. – Ще ми покажеш ли тогава как да зареждам и да стрелям?
– Не, няма. – Тонът му беше непоколебим.
Наежих се.
– Защо не?
– Защото си жена, сасенак.
Лицето ми се наля с кръв.
– Така ли било? – отвърнах саркастично. – Нима мислиш, че жените не са достатъчно умни, за да схванат как работи?
Той ме изгледа безизразно, а устата му се поприсви, докато мислеше какво да ми отвърне.
– Като нищо мога да те оставя да опиташ – каза накрая. – Ще ти се пада.
Рупърт изцъка нетърпеливо с език.
– Не бъди идиот, Джейми. Колкото до теб, моме – и се обърна към мен, – не е защото жените са глупави, макар че някои определено са. Просто са по-малки.
– А? – Изгледах го глуповато. Джейми изсумтя и извади пистолета. Отблизо изглеждаше огромен – почти четирийсет сантиметра посребрено огнестрелно оръжие, от дръжката до дулото.
– Виж – каза той и ми го показа. – Хващаш тук, подпираш го на предмишницата си и се прицелваш оттук. И когато натиснеш спусъка, рита като муле. По-висок съм от теб с трийсет сантиметра, по-тежък съм с трийсет килограма и знам какво правя. Ожулва ме, когато го използвам – теб ще те събори, ако преди това не ти разбие лицето.
Завъртя пистолета и го върна на мястото му.
– Бих ти позволил да опиташ – рече той и вдигна вежда, – но те предпочитам с всичките ти зъби. Имаш хубава усмивка, сасенак, дори да не си винаги лесна.
Смирена от тези думи, приех без възражения преценката на мъжете, че дори по-лекият къс меч бе твърде тежък за мен. Малката сгиан дху, камата, която се държеше в чорапа, им се стори приемлива и ми дадоха една такава, закривена и остра като скалпел, от десетсантиметрово черно желязо, с къса дръжка. Упражнявах се да я вадя от скришното ѝ място, докато мъжете наблюдаваха критично – накрая можех да дръпна полата си нагоре, да сграбча ножа и да застана правилно приведена, а камата бе готова за удар отдолу нагоре към гърлото на врага.
Накрая ме приеха за начинаещ боец с нож и ми позволиха да седна за вечеря сред поздравления – с едно изключение. Мърто клатеше глава неубеден.
– Единственото добро оръжие за жената е отровата.
– Може би – отвърна Дугал, – но не е най-добрият избор лице в лице.
19. ВОДНИЯТ КОН
Следващата нощ лагерувахме на бреговете над Лох Нес. Странно се чувствах отново на това място – тъй малко се бе променило. Или по-скоро – толкова малко щеше да се промени занапред. Листвениците и елшите се бяха раззеленили още повече, но защото бе средата на лятото, а не късна пролет. Цветята вече не бяха бледорозовите и бели глог и теменужки, а по-яркото златистожълто на прещипа и зановеца. Небето бе по-тъмно синьо, но повърхността на езерото си бе същата – синьо-черно, което улавяше отраженията от бреговете и ги обрисуваше като картина в приглушени цветове под опушено стъкло.
Далеч напред се виждаха дори няколко лодки. Когато едно от тях обаче се приближи, видях, че е върбова лодка с опъната по рамката ѝ обработена кожа, а не тънък дървен съд, с какъвто бях свикнала.
И тук се усещаше същата остра миризма, която властваше над всяко езеро – смесица от зеленина, жива и гниеща, прясна вода, мъртви риби, топла кал. И най-вече в цялото място се спотайваше странност. И мъжете, и конете сякаш я усещаха и атмосферата в лагера бе по-кротка.
Намерих удобно място за постелята ни с Джейми и се упътих към езерото, за да измия лицето и ръцете си преди вечеря.
Брегът рязко се спускаше и накрая се превръщаше в купчина скали, които оформяха нещо като дига. Тук долу бе много спокойно и бивакът нито се виждаше, нито се чуваше. Седнах под едно дърво, за да се насладя на няколко мига покой. След бързия ми брак с Джейми вече не ме следяха постоянно.
Мързеливо късах цветове от един нисък клон и ги пусках да плават в езерото, когато забелязах, че вълничките по скалите се усилват, сякаш подгонени от прииждащ вятър.