На около три метра от мен над повърхността се подаде огромна сплескана глава. Водата се оттичаше от отвесната перка, която следваше извивките на гъвкавия врат. Водата се вълнуваше на много метри зад подалата се глава и тук-там зървах движение на огромна форма под повърхността. Главата не помръдваше.
Аз също не помръдвах. Но не бях уплашена. Чувствах странна близост с това създание, което бе по-далеч от времето си дори от мен. Имаше очи, стари като еоценови морета, помръкнали в дълбините на убежището му. Но близостта бе смесена с нереалност. Кожата бе гладка, тъмносиня, с ярка ивица зелено, блеснала под челюстта. Странните очи без зеници бяха кехлибар. Толкова беше красиво.
И толкова по-различно от по-малкото копие с цвят на тиня, което помнех от диорамата на петия етаж на Британския музей. Ала формата не можеше да се сбърка. Цветовете на живите създания бледнеят след последния дъх, а меката кожа и гъвкави мускули изгниват за седмици. Ала костите остават, вярно ехо на формата, за да засвидетелстват, макар и половинчато, отминалото величие.
Клапите на ноздрите ненадейно се отвориха и дъхът му стряскащо изсъска – последва миг на застинало движение и създанието отново потъна, като остави след себе си само пенести води.
Когато се появи, се бях изправила. И явно несъзнателно съм се придвижила напред, за да го видя по-отблизо, тъй че сега стоях на едно от парчетата скала, щръкнало напред във водата, и наблюдавах успокояващите се вълни, докато се разстилаха обратно в езерото.
Постоях така няколко мига.
– Сбогом – рекох на празните води. Тръснах глава и се обърнах към брега.
На върха на склона стоеше мъж. Първо се стреснах, но после разпознах един от говедарите в групата ни. Казваше се Питър и стискаше празна кофа за вода. Беше по-блед от маргаритките в краката си, а в брадата му попиваше пот. Беше ококорил очи като ужасӛн кон, а ръката му трепереше толкова силно, че кофата се удряше в крака му.
– Всичко е наред – казах и го приближих. – Отиде си.
Вместо това да го успокои, той сякаш се уплаши още повече. Изпусна кофата, падна на колене пред мен и се прекръсти.
– Има-ма-майте милост – изпелтечи той. За мой голям смут, той се просна по очи и стисна краищата на полата ми.
– Не ставай глупав – сопнах му се рязко. – Стани.
Побутнах го с крак, но той само се разтрепери отново и остана притиснат към земята като смачкана плесен.
– Стани – повторих. – Глупак, онова беше само... – Направих пауза. Нямаше да ми помогне да му кажа латинското му название. – Просто малко чудовище – рекох накрая, сграбчих го за ръката и го издърпах на крака. Трябваше да напълня кофата вместо него, защото той (не съвсем неоправдано) не искаше и да припарва до водата. Последва ме отдалеч до лагера, а след това веднага се зае с мулетата, като от време на време поглеждаше нервно през рамо.
Понеже той не споменаваше създанието пред другиго, реших и аз да си трая. Дугал, Джейми и Нед бяха образовани, но останалите бяха най-вече неуки планинари от отдалечените долчинки и чукари на земите на Макензи. Бяха смели и дръзки воини, но и суеверни не по-малко от примитивните племена в Африка или Близкия изток.
Затова вечерях мълчаливо и си легнах, като през цялото време усещах върху себе си погледа на Питър.
20. ИЗОСТАВЕНИ ДОЛЧИНКИ
Два дни след нападението отново свърнахме на север. Наближавахме срещата с Хоръкс и от време на време Джейми изглеждаше разсеян – навярно обмисляше колко може да са важни новините на английския дезертьор.
Не бях видяла Хю Мънро отново, но веднъж се събудих в тъмното и установих, че Джейми го няма до мен. Опитах се да го дочакам, ала заспах, когато луната достигна превала си. На сутринта той спеше до мен, а на одеялото ми имаше пакет от тънка хартия, привързана с перо от опашката на кълвач, чийто остър край бе пробил хартията. Разгърнах я внимателно и открих голямо парче кехлибар. Едната му страна бе полирана и се виждаше фината форма на водно конче, застинало във вечен полет.
Пригладих опаковката. По мръснобялата повърхност бе изписано нещо с изненадващо елегантен почерк.
– Какво пише? – попитах Джейми, докато се взирах в странните букви и знаци. – Мисля, че е на келтски.
Той се надигна на лакът.
– Не, не е келтски. На латински е. Мънро е бил учител, преди да го отвлекат турците. Това е от Катул.
...да ми басиа миле, диенде центум, деин миле алтера, деин секунда центум...
Ушите му почервеняха леко, докато превеждаше.