...и нека любовните целувки да пърхат на устните ни и да разкажат истории за още хиляди, стотици, и стотици хиляди...
– Е, това е малко по-специално от обичайната бисквитка с късметче – отбелязах развеселена.
– Какво? – изненадано попита Джейми.
– Нищо – рекох бързо. – Мънро намери ли ти Хоръкс?
– О, да. Разбрахме се. Ще се срещнем на едно местенце в хълмовете, което познавам добре, на два-три километра от Лаг Крюим. След четири дни, ако междувременно не се обърка нещо.
Споменаването на обърквания ме изнервяше.
– Мислиш ли, че е безопасно? Имам предвид, вярваш ли на Хоръкс?
Той седна, търкайки очи, и запримигва.
– На английски дезертьор? За Бога, не. Предполагам, че най-лесно ще му е да ме предаде на Рандал, само че и той не може да отиде при англичаните. Бесят дезертьорите. Не, не му вярвам. Затова дойдох с Дугал, вместо да го потърся сам. Ако онзи е намислил нещо, поне ще съм с компания.
– О… – Не бях сигурна дали присъствието на Дугал трябва да е успокояващо, предвид отношенията на Джейми с двамата му чичовци.
– Е, щом така смяташ – рекох неуверено. – Предполагам, че Дугал няма да се възползва, за да те застреля.
– Той си ме застреля – весело отвърна Джейми, докато си закопчаваше ризата. – Ти самата превърза раната.
Пуснах гребена, с който се решех.
– Дугал! Мислех, че англичаните са те простреляли!
– Е, те стреляха по мен – поправи ме той. – И не би трябвало да казвам, че ме е застрелял Дугал. Всъщност вероятно е бил Рупърт – той е най-точният стрелец сред хората на Дугал. Докато бягахме от англичаните, осъзнах, че сме почти на границата с Фрейзър, и реших да рискувам. Пришпорих коня си вляво, край Дугал и останалите. Имаше много стрелба тогава, но мен ме улучи изстрел отзад. Зад мен бяха Дугал, Рупърт и Мърто. Всички англичани бяха отпред – когато паднах от коня, се претърколих надолу по хълма и почти им паднах в ръцете.
Наведе се над кофата с вода, която бях донесла, и наплиска лицето си. Тръсна глава, за да проясни поглед, и запримигва ухилен срещу мен, а по гъстите му вежди и мигли висяха капчици вода.
– И когато се стигна дотам, Дугал започна яростна схватка, за да си ме върне. Лежах на земята и не можех да сторя нищо, а той стоеше над мен, с едната ръка ме дърпаше за колана, а с другата се биеше с драгун, който беше решил, че знае как да ме избави от мъките ми. Дугал го уби и ме качи на собствения си кон. – Джейми поклати глава. – Тогава всичко ми беше като в мъгла. Мислех си само колко му е трудно на животното да изкатери хълма с двеста килограма на гърба си.
Отпуснах се назад, леко зашеметена.
– Но... ако е искал, Дугал е можел да те убие още там.
Джейми отново поклати глава и извади бръснача, взет назаем от Дугал. Помръдна леко кофата, така че повърхността да отразява по-добре, и изриви лице в типичната при бръснене гримаса, докато ми говореше.
– Не, не пред мъжете. А и Дугал и Колъм не ме искаха мъртъв на всяка цена, особено Дугал.
– Но... – Главата ми започна да се мае, както винаги когато станеше въпрос за плетеницата на шотландския родов живот.
Джейми мърмореше с половин уста, като издаваше брадичка, за да достигне под челюстта си.
– Заради Лалиброх – обясни, като опипваше лицето си със свободната ръка. – Освен че земята е богата, имението е точно в началото на планинския проход, разбираш. Единственият читав проход към планинска Шотландия в радиус от петнайсет километра. Ако започне ново въстание, това ще е важна територия. А ако бях умрял, преди да се оженя, щеше да се върне във владение на Фрейзър. – Той се ухили и поглади врат. – Интересен проблем съм за братята Макензи. От една страна, ако застраша главатарските претенции на младия Хамиш, ме искат мъртъв. От друга, ако не ги застраша, искат мен – и собствеността ми, – на своя страна, ако се стигне до война, а не на страната на Фрейзър. Затова са склонни да ми помогнат с Хоръкс. Не мога да съм много полезен с Лалиброх, ако се водя престъпник, макар земята да ми принадлежи.
Навих одеялата и поклатих глава, озадачена от многопластовите – и много опасни – обстоятелства, сред които така нехайно живееше Джейми. Осени ме, че вече не само той е замесен в това. Вдигнах поглед.
– Каза, че ако беше умрял, земята е щяла да се върне при Фрейзър – рекох. – Но сега си женен. И кой...
– Точно така. – Той ми кимна с крива усмивка. Сутрешното слънце палеше косъмчетата му, злато и мед. – Ако сега ме убият, сасенак, Лалиброх е твой.
Когато мъглата се вдигна, сутринта се оказа прекрасна и слънчева. Птичките се суетяха в шубраците и както никога в последните дни, този отрязък от пътя бе широк, а копитата тупкаха меко в прахта.