Когато превалихме малък хълм, Джейми застана до мен на коня си и кимна вдясно.
– Виждаш ли онзи малък лес там долу?
– Да. – Беше малък и скърпен от борове, дъбове и трепетлики, на известно разстояние встрани от пътя.
– Под дърветата има изворче и гладка трева. Много хубаво място.
Изгледах го питащо.
– Не е ли рано за обяд?
– Не точно това имах предвид. – Джейми, както установих няколко дни по-рано, не умееше да смига с едно око. Вместо това и сега примигна бавно и старателно, като голям риж бухал.
– И какво точно имаш предвид? – попитах. Подозрителният ми поглед срещна синя детска невинност.
– Ами чудех се как ще изглеждаш... на тревата... под дърветата... край водата... с вдигнати поли.
– Хм... – отвърнах аз.
– Ще кажа на Дугал, че отиваме за вода. – Той пришпори коня напред и след малко се върна с бутилките за вода на останалите ездачи. Докато яздехме надолу по хълма, Рупърт извика нещо на келтски, но не чух какво точно.
Стигнах до долчинката първа. Слязох и се отпуснах на тревата, като затворих очи срещу слънцето. След миг Джейми дръпна поводите на коня си до мен и също слезе. Плесна го и го отпрати да пасе с моя, после се смъкна на колене в тревата. Посегнах и го придърпах.
Денят беше топъл и ухаеше на трева и цветя. От самия Джейми се носеше рязка сладост, като от току-що откъснат стрък трева.
– Ще трябва да сме бързи – рекох. – Ще се запитат защо се бавим толкова.
– Няма да се питат – каза той, докато ме разкопчаваше с отработена лекота. – Знаят.
– Какво имаш предвид?
– Не чу ли Рупърт, докато се отдалечавахме?
– Чух го, но не го разбрах. – Келтският ми вече бе достатъчно добър, за да разбирам по-обикновените думи, но далеч не дотам, та да мога да водя разговор.
– Хубаво. Не беше за ушите ти. – Освободил гърдите ми, той зарови лице в тях. Смучеше ги и ги хапеше леко, докато вече не можех повече и се плъзнах под него, като вдигнах полите си. След онази първична случка на скалата се чувствах много неловко и ме бе срам да се любим близо до лагера, но гората бе твърде гъста и не беше безопасно да се отдалечаваме. И двамата чувствахме лекото, приятно напрежение на въздържанието и сега, достатъчно отдалечени от любопитни очи и уши, се срещнахме със сила, от която устните и пръстите ми затрептяха от прилива на кръв.
И двамата наближавахме края, когато Джейми застина рязко. Отворих очи – по лицето му, потъмнено от слънцето точно зад него, бе изписано напълно неописуемо изражение. Нещо тъмно бе опряно в слепоочието му. Очите ми свикнаха със светлината и видях, че е дулото на мускет.
– Ставай, разгонено копеле. – Дулото рязко се отмести и одраска Джейми. Той се изправи много бавно. От раната му се процеди капка кръв, тъмна върху бялото му лице.
Бяха двама – английски дезертьори, ако се съдеше по останките от униформи. Носеха мускети и пистолети и изглеждаха много развеселени от това, което съдбата им е донесла. Джейми бе вдигнал ръце, а към гърдите му беше притиснато дулото на мускет. Лицето му бе безизразно.
– Да го беше оставил да довърши, бе Хари! – възкликна единият. Ухили се широко и разкри редица изгнили зъби. – Не е хубаво за здравето да го секваш така.
Другият побутна Джейми с мускета.
– Не ме е еня за здравето му. И него няма да го е еня скоро. Ще си взема от това – и кимна към мен, – и не ща да събирам огризките на никого, камо ли на шотландски копелдак като тоя.
Гнилият зъб се изхили.
– Аз не съм толкоз взискателен. Айде, убивай го и да почваме.
Хари, нисък, набит и кривоглед, ме изгледа отново преценяващо. Аз седях, свила коленете под брадичката си, и стисках краищата на роклята около глезените си. Бях се опитала да затворя корсета си, но не успях съвсем. Накрая ниският се засмя и направи жест към другаря си.
– Не, нека да гледа. Ела, Арнолд, и го дръж на мушка.
Арнолд се подчини, още ухилен широко. Хари остави мускета си на земята и пусна до него колана с пистолета си, за да се подготви.
Притискайки полите си, усетих твърдия предмет в десния джоб. Камата на Джейми. Щях ли да се осмеля да я използвам? Да, реших, докато се взирах в надупченото от шарка и изпълнено с мръснишка похот лице. Определено можех.
Но трябваше да изчакам последния възможен миг, а се съмнявах, че Джейми ще издържи толкова. По лицето му личеше колко силно иска да убива – скоро мисълта за последствията щеше да се изличи от ума му.
Не си позволих да му дам твърде очевиден знак, но присвих очи и го изгледах свирепо, сякаш за да го вцепеня само със силата на волята си. Жилите по врата му изпъкнаха и лицето му почти поморавя, но ми кимна почти незабележимо, за да покаже, че ме е разбрал.