Освен настойчивия навик да се смея истерично за няма нищо, като че ли не страдах от други странични ефекти от срещата с дезертьорите, макар вече да напусках лагера изключително рядко и предпазливо. Дугал ме увери, че бандитите всъщност не се срещат често по високопланинските пътища, просто защото нямало толкова пътници, които си струват да ги ограбиш, но въпреки това се стрясках от почти всеки звук в гората и гледах да свърша колкото мога по-бързо рутинните неща, като събиране на дърва и носене на вода, за да съм по-скоро сред хората на Макензи. Усещах и новооткрито спокойствие от хъркането им нощем, а също и спрях да се смущавам от дискретното ни шаване под одеялата.
Все още се боях да оставам сама, когато няколко дни по-късно настъпи времето за среща с Хоръкс.
– Да остана? – Не можех да повярвам на ушите си. – Не! Идвам с теб.
– Не може – повтори за пореден път Джейми. – Повечето от мъжете тръгват с Нед към Лаг Крюим, за да продължат със събирането на рентата. Дугал и още неколцина идват с мен, в случай че Хоръкс ни предаде. Но край Лаг Крюим не бива да те виждат на открито – хората на Рандал може да са наблизо и не бих се изненадал, ако опита да те вземе насила. Колкото до срещата с Хоръкс, нямам представа какво може да се случи. Не... край един завой на пътя има малък лес – гъст е и тревата е мека, има и вода наблизо. Там ще ти е добре, докато се върна.
– Не – рекох непреклонно. – Идвам с теб.
Горделивостта ми пречеше да призная, че ме е страх да съм далеч от него. Но пък не ме бе срам да призная, че се боя и за него.
– Сам казваш, че не знаеш какво ще се случи при Хоръкс – възразих. – Не искам да чакам и да се чудя какво те е сполетяло. Нека дойда с теб. Обещавам, че няма да се пречкам по време на срещата. Но не искам да стоя тук и да се тревожа за теб по цял ден.
Той въздъхна нетърпеливо, но не спори повече. Когато обаче стигнахме до горичката, взе поводите на коня ми и го поведе встрани от пътя. Слезе от своя и привърза и двете юзди към един храст. Пренебрегвайки гръмогласното ми възмущение, Джейми се скри сред дърветата. Отказах да сляза. Не можеше да ме накара да остана, мислех си.
Накрая се върна на пътя. Останалите ни бяха подминали, но Джейми искаше да провери обстойно горичката, като я обходи методично и разрови високата трева с пръчка. Развърза конете и се качи.
– Безопасно е – каза той. – Влез по-навътре, Клеър, и се скрий, както и коня. Ще се върна при теб, когато приключим работата си. Не мога да ти кажа колко ще се бавим, но до залез-слънце би трябвало да сме готови.
– Не! Идвам с теб. – Не можех да понеса мисълта да вися безполезна в гората, без да знам какво се случва. Предпочитах да съм в пряка опасност, отколкото да си гриза ноктите часове наред, да чакам и да се чудя. Сама.
Джейми ме хвана ме за рамото.
– Не обеща ли да ми се подчиняваш? – Раздруса ме леко.
– Да, но... – Само защото нямах избор, щях да продължа, но той вече обръщаше главата на коня ми към гъсталака.
– Много е опасно и не искам да си там, Клеър. Ще съм зает и ако се стигне до схватка, няма да мога едновременно да се бия и да внимавам за теб.
Забеляза непокорното ми изражение и се разтършува в дисагите си.
– Какво търсиш?
– Въже. Ако няма да ме слушаш, ще те завържа за дървото, докато се върна.
– Не би посмял!
– Бих, и още как! – Очевидно не се шегуваше. Предадох се срамно и с нежелание обърнах коня. Джейми се наведе, за да ме целуне по бузата.
– Грижи се за себе си, сасенак. Носиш ли си камата? Добре. Ще се върна колкото е възможно по-скоро. О, и още нещо.
– Какво? – попитах сърдито.
– Ако излезеш оттук, преди да съм се върнал, ще ти нашаря голия задник с колана си. И помни – довърши и ме ощипа леко по бузата, – не правя празни обещания.
Не правеше. Поех бавно към горичката и току хвърлях поглед през рамо. Той ускоряваше надолу по пътя, приведен над седлото, едно с коня си, а крайчетата на наметката му се ветрееха.