Под дърветата бе хладно – и аз, и конят дишахме по-леко, когато влязохме на сянка. Бе един от онези редки горещи шотландски дни, когато слънцето жари от небето като избелено платно и ранната слана се изпарява още в осем сутринта. Горичката гъмжеше от птичи гласове – сред няколко дъба вляво групичка синигери търсеше храна, а наблизо се чуваше друга пойна птица, която не разпознавах.
Винаги съм обичала да научавам повече за птиците. Ако щях да чакам надменния си, властен, дебелоглав съпруг да спре да си рискува глупавата дебела глава, реших междувременно да наблюдавам птиците.
Вързах юздите на коня и го оставих да пасе край горичката – знаех, че няма да се отдалечи. Само на метър-два от дърветата пиренът поглъщаше тревата.
Имаше и иглолистни растения, и млади дъбове, така че щеше да има и много птици. Закрачих сред дърветата, още бясна на Джейми, но лека-полека се успокоявах, вслушана в отличителния зов на сивата мухоловка и цвърченето на дрозда.
Дърветата рязко свършваха на ръба на малка урва. Прекрачих покрай последните стволове и песента на птиците бе заглушена от рева на вода. Стоях на ръба на поток, който се спускаше по стръмен каньон и оформяше водопади по нащърбените му стени, които се вливаха в кафеникавите и сребристи извори на дъното. Седнах и потопих крака във водата, наслаждавайки се на слънцето по лицето си.
Отгоре се стрелна врана, преследвана от двойка червеноопашатки. Едрата черна птица се движеше на зигзаг, за да се измъкне от пикиращите си преследвачи. Наблюдавах с усмивка случката и се чудех дали враните наистина летят в права линия, както бе поговорката1. Тази врана, ако летеше право напред, би стигнала до...
Мислите ми застинаха.
Толкова бях заета да споря с Джейми, че едва сега ме осени, че ситуацията, която се опитвах да предизвикам от два месеца, най-сетне се е случила от само себе си. Бях сама. И знаех къде съм.
Оттатък потока сутрешното слънце блестеше в очите ми през ясените на далечния бряг. Значи натам е изток. Сърцето ми заблъска. Изток натам и Лаг Крюим точно зад мен. Лаг Крюим беше на шест километра северно от форт Уилям. А форт Уилям бе на не повече от пет километра от Краиг на Дун.
За пръв път, откак бях срещнала Мърто, знаех приблизително къде съм – на не повече от десет километра от проклетия хълм и ужасния каменен кръг. Десет километра – може би – от дома. От Франк.
Запътих се обратно в горичката, но промених решението си. Не смеех да поема по пътя. Толкова близо до форт Уилям и селцата наоколо рискът да срещна някого беше твърде голям. А не можех да поведа кон по осеяния със скали склон до другия край на потока. Съмнявах се, че дори е възможно пеша – на места скалите бяха почти отвесни и се спускаха право в разпенените води на потока, а нямаше къде да се стъпи, освен по връхчетата на скали, щръкнали от буйните води.
Но пък беше най-прекият път в желаната посока. Не смеех да поема обиколния – можеше да се изгубя сред гъстата растителност и да се натъкна на Дугал и Джейми.
Стомахът ми рязко се сви, когато се замислих за Джейми. Боже, как да го направя? Да го изоставя без никакво обяснение или извинение? Да изчезна безследно, след всичко, което стори за мен?
С тази мисъл накрая избрах да изоставя коня. Така можеше да помисли, че не съм го напуснала по своя воля. Можеше да реши, че са ме убили диви зверове или – докоснах камата в джоба си – отвлечена от бандити. Нямаше да открие и следа от мен, щеше да ме забрави, да се ожени отново. Може би за красивата млада Лери от Леох.
Бе абсурдно, но мисълта, че Джейми ще споделя леглото на Лери, ме разстрои също толкова, колкото и мисълта, че ще го изоставя. Наругах се каква съм идиотка, но не можех да не си представя нежното ѝ кръгло лице, пламнало от желание, и големите му длани в косата ѝ...
Отпуснах челюст и решително избърсах сълзите си. Нямах нито време, нито енергия за прахосване по безсмислени размишления. Трябваше да вървя сега, докато можех. Навярно това беше най-добрата ми възможност. Надявах се Джейми да ме забрави. Знаех, че аз никога няма да го забравя. Засега обаче трябваше да го пропъдя от ума си, иначе нямаше да мога да се фокусирам върху предстоящото, а то бе достатъчно сложно.
Внимателно заслизах по стръмния бряг, към ръба на водата. Шумът от потока заглушаваше всички останали звуци. Земята бе негостоприемна, ала поне имаше къде да стъпвам покрай водата. Брегът беше разкалян и осеян с чакъл, но проходим. По-надолу видях, че ще се наложи да пристъпвам във водата, върху подаващите се оттам скали и да пазя равновесие над течението, докато брегът се разшири достатъчно, за да вървя отново по него.