Пристъпвах внимателно и болезнено, като постоянно пресмятах колко време имам. Джейми беше казал, че ще се върнат преди залез. Пет-шест километра до Лаг Крюим – но нямах представа какви са пътищата, нито пък колко ще се бавят с Хоръкс. Ако изобщо бе там. Но щеше, възразих си сама. Хю Мънро бе казал, че ще е там, а колкото и странна и гротескна особа да беше, Джейми очевидно го смяташе за надежден източник на информация.
Подхлъзнах се още на първия камък във водата и потънах в леденостудената вода чак до коляно. Роклята ми подгизна. Върнах се на брега, вдигнах полите си колкото можех и свалих обувките и чорапите си. Поставих ги в една от гънките на повдигнатите си поли и отново пристъпих.
Като стисках камъните с пръсти, можех да вървя по тези рисковани бродове, без да се подхлъзвам. Бухналата ми рокля обаче ми пречеше да виждам къде стъпвам и неведнъж попадах във водата. Краката ми мръзнеха и почти не усещах стъпалата си, ставаше ми все по-трудно да се държа здраво за камъните.
За щастие брегът се разшири и пристъпих с благодарност в топлата, лепкава кал – ала за кратко. Все по-дълги бяха периодите, в които прескачах между камъните сред леденостудените бързеи – слава богу, бях твърде заета, за да мисля за Джейми.
След известно време си бях изградила система. Пристъпи, захвани се, спри, огледай се, намери следващото стъпало. И така нататък. Или бях станала твърде самоуверена, или просто се изморих, защото загубих концентрация и не достигнах поредната си цел. Кракът ми се плъзна безпомощно по ръба на слузестия каменен къс. Размахах панически ръце, опитвайки се да се придвижа обратно на скалата, от която бях пристъпила, но центърът на тежестта ми вече беше твърде напред. Паднах във водата с все полите, фустите и камата си.
И продължих да потъвам. Макар като цяло потокът да не бе повече от половин метър дълбок, от време на време се намираха дълбоки вдлъбнатини, където водата бе изгребала пясъка от дъното. Скалата, на която се бях подхлъзнала, се намираше на ръба на една такава дупка и потънах в нея досущ като камък.
Ледената вода в носа и устата ми така ме зашемети, че дори не извиках. От корсета ми се издигнаха сребристи балончета, покрай лицето ми и към повърхността. Памучният плат прогизна почти незабавно и ледената хватка на водата спря дъха ми.
Почти веднага задрапах към повърхността, но теглото на дрехите ми ме завличаше надолу. Задърпах истерично вървите на корсета си, но нямах надежда да сваля каквото и да било, преди да се удавя. Успях да родя десетина яростни и неласкави забележки към шивачите на рокли, женската мода и глупостта да носиш дълги поли, докато ритах гънките по-далеч от краката си.
Водата беше кристалночиста. Пръстите ми се плъзнаха по скалната повърхност до мен, по тъмните, хлъзгави ивици водна леща и водорасли. Хлъзгава като водорасло, така беше казал Джейми за...
Мисълта ми ме изтръгна от паниката ми. Осъзнах, че не би трябвало да се изтощавам, като се опитвам да додрапам до повърхността. Дупката не бе повече от два или три метра дълбока. Трябваше просто да се отпусна, да стигна до дъното и да се оттласна нагоре. С малко късмет можех да изплувам и дори отново да потънех, можех да отскоча, докато не се озова достатъчно близо до ръба на скалата, за да се заловя за нея.
Спускането бе агонизиращо бавно. Понеже вече не се съпротивлявах, полите ми се издигаха край мен. Отстраних ги с длани – трябваше да виждам. Дробовете ми се пръскаха и зад очите ми плаваха тъмни петна, докато стигна до гладкото дъно на дупката. Присвих колене, притиснах полите си надолу и отскочих с всичка сила.
Получи се, на косъм. Лицето ми се подаде над повърхността и имах време за съвсем кратка, ала спасителна глътка въздух, преди водата отново да се затвори над мен. Но стигаше. Знаех, че мога да го повторя. Сложих ръце на хълбоците си, за да ускоря спускането. Още веднъж, Бюшамп, помислих си. Свий колене, натисни, отскочи!
Изстрелях се нагоре, вдигнала ръце. При предното изплуване бях мярнала нещо червено – сигурно над водата висеше трепетлика. Може би можех да се хвана за някой клон.
Нещо сграбчи протегнатата ми ръка. Нещо здраво, топло, успокоително. Друга ръка.
Кашлях и се давех, размахвах слепешката свободната си ръка, твърде благодарна за спасението си, за да ме е яд, че не съм успяла да избягам. Поне докато не махнах косата от очите си и пред мен не се изпречи месестото, смутено ланкастърско лице на младия ефрейтор Хокинс.
1 Става въпрос за фразата „as the crow flies“, която се използва за измерване на разстояние и значи “по права линия“. – Бел. прев.
21. БЕДА СЛЕД БЕДА