Леко отместих още влажното водорасло от ръкава си и го поставих насред попивателната хартия. Мастилницата се оказа наблизо, затова потопих водораслото в нея, а после се заех да създавам интересни форми върху плътната хартия. Дълбоко в духа на заниманието завърших шедьовъра си с грозна дума, внимателно попих мастилото с пясък и подпрях картината на преградата за писма.
Отстъпих назад, за да се насладя на ефекта, а след това се огледах с какво друго да се разсея, преди неминуемото посещение на капитан Рандал.
Не е зле за личните покои на капитан, мислех си, докато обхождах с поглед останалите картини по стената, сребърните канцеларски материали по бюрото и дебелия килим. Пристъпих върху него, за да попие хубаво водата от мен. Ездата до форт Уилям бе изсушила горните ми дрехи, но от долния слой можеше да се изцеди още много вода.
Отворих малък скрин зад бюрото и открих резервната перука на капитана, старателно закрепена на чифт поставки от ковано желязо, както и посребрен далекоглед, военни четки и гребен от черупка на костенурка, подредени в спретната редица. Извадих перуката на бюрото и посипах останалия пясък от купата върху нея, преди да я върна на мястото ѝ.
Когато капитанът влезе, седях на бюрото с гребена и се оглеждах в огледалото. Той обхвана с няколко бързи погледа вида ми, разбъркания скрин и опръсканата с мастило попивателна хартия.
Без да мигне, придърпа стол и седна срещу мен, отпуснат небрежно, подпрял крак на другото коляно. От една от фините, аристократични ръце висеше пръчка за яздене. Възлестият ѝ връх, сплетени червено и черно, се поклащаше напред-назад над килима.
– Има не едно и две привлекателни неща в идеята – рече, докато следеше очите ми, вперени в пръчката. – Но може да се сетя и за нещо по-добро, ако събера мислите си.
– Сигурно бихте могъл – отвърнах и пригладих встрани плътен кичур, паднал над очите ми. – Само че не ви е разрешено да биете жени, нали?
– Само при определени обстоятелства – каза той любезно. – Които не отговарят на положението ви – още. Но това са все официални дела. Исках първо да се поопознаем лично.
Посегна към гарафата на бюфета до него.
Пиехме бордо безмълвно и се гледахме над чашите.
– Забравих да отправя благопожеланията си за брака ви – каза той ненадейно. – Простете липсата ми на обноски.
– О, няма проблеми – мило му отвърнах. – Убедена съм, че родът на съпруга ми ще ви е много благодарен, задето сте ми предложили гостоприемството си.
– О, съмнява ме – каза той с очарователна усмивка. – Но пък и не се сетих да ги уведомя, че сте тук.
– Защо смятате, че не знаят? – попитах го, макар вътрешно да губех решителност, въпреки да си бях казала, че ще го надвия с безочливост. Погледнах набързо през прозореца, но той се намираше от погрешната страна на сградата. Слънцето не се виждаше, но още жълтееше ярко – следобед ли беше? Колко щеше да се мине, преди Джейми да открие коня ми? Колко щеше да се мине, преди да последва дирята ми през потока – и преди да я загуби? Да изчезнеш безследно имаше предимства. Всъщност, ако Рандал не решеше да изпрати на Дугал вест, нямаше как шотландците да разберат къде съм отишла.
– Ако знаеха – рече капитанът и изви нагоре елегантна вежда, – сигурно вече щяха да са се свързали с мен. Предвид с какви епитети ме наричаше Дугал Макензи при последната ни среща, не бих казал, че ме счита за най-подходящия придружител на дама, особено от неговия род. А кланът Макензи явно ви смята за толкова ценна, че по-скоро би ви приветствал, отколкото да ви остави в ръцете ми. Мислех, че дори варварите се грижат по-добре за жените си. – Очите му изведнъж проблеснаха. – Или може би сте решила да се разделите с тях?
Той се отпусна назад, заинтригуван от новата посока за размисъл. Попита:
– Може би брачната нощ ви е дошла в повече? Трябва да призная, че ме смути и озадачи това, че предпочитате да споделяте постелята на някой от онези космати, полуголи диваци, вместо да продължим разговорите си. Това говори за силна отдаденост към дълга, мадам, и трябва да поздравя работодателя ви за способността му да ви вдъхнови така. Но – облегна се още по-назад в стола си и закрепи чашата бордо на коляното си, – се боя, че трябва да ви поискам името му. Ако наистина сте се разделили с мъжете от Макензи, най-вероятно сте френски агент. Ала чий?
Изгледа ме втренчено, като змия, омайваща птица. Бях изпила достатъчно бордо, за да запълня празнотата в себе си, и отвърнах на погледа.
– О – казах с благовъзпитан тон, – значи най-после ме включвате в разговора, така ли? Мисля, че добре се справяхте и сам. Моля, продължете.
Фините извивки на устата му се присвиха, а дълбоката бразда в ъгълчето стана още по-дълбока, но той не отвърна. Остави чашата, изправи се и свали перуката си. Отиде до скрина и я постави на една празна стойка. Спря се за миг, когато видя тъмните зрънца пясък по другата перука, но изражението му не се промени забележимо.