Рандал отпиваше от своя, доволен от себе си.
– Там би трябвало да ви е уютно. Все пак предпочитате обстановката си влажна и низка. – Изгледа осъдително прогизналия крайчец на фустата под роклята ми. – След замъка Леох ще се чувствате като у дома си.
Съмнявах се, че кухнята в Толбуут ще е толкова добра, колкото у Колъм. А и отделно от въпроса с удобствата, не можех – не можех – да му позволя да ме прати в Единбург. Така никога нямаше да мога да се върна при каменния кръг.
Време бе да изиграя картата си. Сега или никога. Вдигнах чашката.
– Какво желаете – казах спокойно. – А какво би казал по въпроса херцогът на Сандрингъм?
Той разля чая на крачола си от еленова кожа и издаде много удовлетворителен стон на болка.
Изцъках укорително с език.
Той ме изгледа свирепо. Чашката лежеше преобърната на килима и съдържанието му попиваше в него, но не посегна нито към нея, нито към звънеца. Отстрани на врата му подскачаше мускулче.
Вече бях открила купчината изгладени кърпички в лявото горно чекмедже на бюрото, до емайлираната кутийка за енфие. Подадох му една от тях.
– Дано не остане петно – рекох мило.
– Не – отвърна, като пренебрегна кърпичката. Изгледа ме внимателно. – Не, не е възможно.
– Защо не? – попитах, преструвайки се на невежа, сякаш се чудех какво не е възможно.
– Щеше да ми каже. А ако вие работите за Сандрингъм, защо, по дяволите, ще се държите по този абсурден начин?
– Може би херцогът изпробва верността ви? – предположих напосоки, готова да скоча на крака при нужда. Той стискаше юмруци до хълбоците си, а пръчката за езда се намираше твърде близо до него.
Рандал изсумтя в отговор.
– А вие може би изпробвате лековерието ми. Или търпението ми към дразнители. И двете, мадам, имат много нисък праг.
Присви очи преценяващо, а аз се приготвих да го избегна.
Хвърли се към мен, а аз – настрани. Замерих го с чайника, а той се наведе и съдът се строши звучно във вратата. Дежурният явно чакаше отвън, защото подаде глава.
Задъхан, капитанът му направи нетърпеливо знак да влезе.
– Дръж я – нареди грубо и се упъти към бюрото. Задишах дълбоко, с надеждата да се успокоя, а и защото очаквах, че след миг няма да мога.
Вместо обаче да ме удари, той извади от долното дясно чекмедже, което нямах време да разгледам, дълго тънко въже.
– Що за джентълмен държи въже в чекмеджето си? – попитах възмутено.
– Подготвеният, мадам – промълви той и върза китките ми зад гърба ми.
– Върви – нареди на другия мъж и посочи с брадичка към вратата. – И не се връщай, каквото и да чуеш.
Това звучеше крайно зловещо и предчувствията ми се оправдаха категорично, когато той пак посегна към чекмеджето.
Има нещо съкрушително у ножа. Дори мъже, безстрашни в битка, ще се свият от страх при вида на голо острие. И аз се свих от страх, докато вързаните ми ръце не опряха във варосаната стена. Рандал притисна лъсналото острие между гърдите ми.
– Така – рече той разговорливо, – ще ми кажеш всичко, което знаеш за херцога на Сандрингъм. – Притисна острието още малко и остави следа в плата на роклята ми. – Помислете спокойно, драга моя. Не бързам за никъде.
Платът се прокъса с леко изпукване. Усещах студената стомана точно над сърцето си.
Рандал бавно оформи полукръг с ножа под една от гърдите ми. Вълната изпърполи и падна на пода, а гърдата ми се показа. Рандал сякаш беше затаил дъх – сега издиша бавно, без да сваля поглед от моя.
Отдръпнах се, ала почти нямаше накъде. Притиснах се в бюрото и сграбчих здраво ръба му с двете си ръце. Ако приближеше достатъчно, можех се залюлея назад и да избия с крак ножа. Едва ли искаше да ме убие – със сигурност искаше първо да разбере как съм свързана с херцога. Но това ми заключение не ме утешаваше особено.
Усмихна се с усмивката на Франк – тази прекрасна усмивка, която пред мен бе очаровала студенти и стопявала сърцето и на най-хладния университетски администратор. Може би при други обстоятелства мъжът срещу мен също би ме очаровал, но сега...
Направи бърза крачка напред, постави коляно между бедрата ми и притисна раменете ми назад. Паднах тежко по гръб на бюрото, върху вързаните си китки. Той се намести между краката ми и с едната си ръка затършува за краищата на полите ми, които да повдигне, а другата постави върху голата ми гърда. Заритах яростно, но фустите ми пречеха. Той сграбчи глезена ми и придвижи длан нагоре по крака ми, избутвайки над кръста ми фустите, полата и долната ми риза. Посегна към панталоните си.
Същия като Хари дезертьора, мислех си бясна. В какво се бе превърнала британската армия? Велики традиции, няма що.