Насред английски гарнизон писъците едва ли биха привлекли каквото и да било внимание, но изпълних дробове и опитах, по-скоро формално. Очаквах шамар или разтърсване, но на него сякаш му хареса.
– Пищете, сладка моя – промълви, зает с копчетата си. – Ще ми хареса много повече, ако пищите.
Погледнах го право в очите и се сопнах:
– Начукай си го сам! – Съвършено ясно и напълно неподходящо на ситуацията.
Пред челото му падна кичур черна коса. Толкова приличаше на пра-пра-пра-пра-пра-правнука си, че ме облада ужасяващ подтик да отворя краката си и да му се отдам. Той стисна зверски гърдата ми и подтикът изчезна на мига.
Бях разярена, отвратена и унижена, но учудващо – не ме бе страх. Нещо тупна отпуснато на крака ми и осъзнах защо. Нямаше да може да го вдигне, освен ако не пищях – може би дори тогава.
– О, такава ли била работата? – В отговор получих шамар. Затворих уста и извърнах глава, за да ме изкушат още подобни забележки. Осъзнах, че независимо от изнасилването, можех да получа и нещо по-лошо от този нестабилен човек. Улових някакво движение при прозореца.
– Ще съм ти благодарен – рече хладен, равен глас, – ако си свалиш ръцете от жена ми.
Рандал застина с ръка на гърдата ми. Джейми клечеше оттатък рамката на прозореца, подпрял на едната си ръка голям пистолет с месингова дръжка.
Секунда-две Рандал сякаш не можеше да повярва на ушите си. Докато бавно завърташе глава към прозореца, дясната му ръка, скрита от Джейми, слезе от гърдата ми и се плъзна към ножа до главата ми.
– Какво каза? – попита невярващо. Стисна ножа и погледът му попадна върху Джейми. Няколко мига го зяпа, после се разсмя.
– Бог да ни е на помощ, та това е шотландското диване! Мислех, че съм се погрижил за теб веднъж завинаги! Значи гърбът ти мина, така ли? А това е твоята жена? Сладострастна пачавричка, почти досущ като сестра ти.
Още полускрита от тялото му, ръката с ножа се завъртя – острието сочеше към гърлото ми. Иззад рамото му Джейми се държеше за рамката на прозореца, готов да се хвърли напред. Дулото не помръдна, изражението му не се промени. Единствено моравеещият му врат издаваше емоциите му – под разкопчаната му яка малкият белег сияеше в яркочервено.
Почти делово Рандал бавно повдигна ножа, така че да се вижда, а върхът почти докосваше гърлото ми. Обърна се леко към Джейми.
– По-добре подхвърли пистолета насам, освен ако не ти е писнал бракът. Ако предпочиташ да си вдовец, разбира се... – Впримчили погледи, двамата стояха неподвижни цяла дълга минута. Накрая Джейми, натегнат като пружина, се отпусна. Издиша дълго и примирено и хвърли пистолета в стаята. Той тупна тежко на пода и се плъзна почти до крака на Рандал.
Той се наведе и го грабна с плавно като течен живак движение. Още щом отдръпна ножа от гърлото ми, се опитах да се изправя, но той ме бутна обратно. С една длан ме притискаше, а с другата – насочи пистолета към Джейми. Ножът бе някъде в краката ми. Само ако можех да го хвана с палци... А камата в джоба ми бе недостижима, сякаш бе на Марс.
Откакто бе видял Джейми, Рандал не спираше да се усмихва. Сега така разтегли устни, че се виждаха кучешките му зъби.
– Така е по-добре. – Лявата му ръка се премести от мен към издуващите се копчета на панталона му. – Когато пристигна, скъпи друже, бях зает. Прости ми, ако довърша, преди да подновим нашата работа.
Червенината бе плъзнала по цялото лице на Джейми, но той все така не помръдваше. Когато Рандал приключи с приготовленията си, Джейми се хвърли право срещу дулото. Опитах да извикам, да го спра, ала устата ми беше пресъхнала от ужас. Кокалчетата на Рандал побеляха върху спусъка. Петлето прещрака – пистолетът беше празен, – а юмрукът на Джейми се заби в стомаха на Рандал. Другият му юмрук смачка носа на капитана с хрущене и фини пръски кръв обагриха полата ми. Рандал подбели очи и се строполи като камък на пода.
Джейми ме повдигна и сряза въжето около китките ми.
– Блъфирал си с празен пистолет? – изграчих истерично.
– Ако беше зареден, просто бих го гръмнал, не мислиш ли? – изсъска той.
По коридора трополяха крака. Джейми ме задърпа към прозореца. До земята имаше два метра и половина, но стълбището бе точно под нас. Скочихме заедно.
Приземих се толкова здраво, че костите ми се разтресоха, и се изтърколих насред хаос от фусти. Джейми ме вдигна рязко на крака и ме притисна към стената на зданието. Войниците търчаха в сградата – показаха се шестима души, но не погледнаха към нас.
Щом отминаха, Джейми ме хвана за ръка и посочи към другия ъгъл. Примъкнахме се долепени до сградата и спряхме точно на ъгъла. Вече виждах къде сме. На около шест-седем метра от нас една стълба водеше към нещо като пешеходна пътечка по вътрешността на стената на форта. Той кимна към нея – целта ни.