Приближи глава към моята и прошепна:
– Когато чуеш експлозия, тичай с всички сили към стълбата. Аз съм зад теб.
Кимнах разбиращо. Сърцето ми биеше бясно – видях, че едната ми гърда още е открита. Нямаше какво да се стори засега. Дръпнах полите си леко нагоре, готова за тичане.
Оттатък сградата изригна взрив като от артилерия. Джейми ме побутна и аз се затичах колкото ме държаха краката. Скочих към стълбата, хванах се за нея и се изкатерих – дървената рамка затрептя, когато Джейми ме последва.
Когато стигнах до последното стъпало, се обърнах – имах птичи поглед над форта. От малко здание до задната стена се вдигаше черен пушек, а към него от всяка посока се стичаха мъже.
Джейми се подаде до мен.
– Насам.
Затича се приведен по пътечката, а аз го последвах. Спряхме до стълба на знамето. Тежкият плат плющеше над нас. Джейми се взираше над стената, търсеше нещо.
Огледах отново лагера. Мъжете се тълпяха при малката сграда, крачеха безцелно и викаха. Встрани имаше малка дървена платформа, вдигната на метър-метър и половина, до която водеше късо стълбище. От средата на платформата се издигаше тежък дървен кръст, от двете му напречни половини висяха окови.
Джейми подсвирна – от другата страна на стената Рупърт водеше коня му. Вдигна глава и приближи конете точно под нас.
Джейми режеше въжето, на което се вдигаше и спускаше знамето. Тежките червено-сини гънки се отпуснаха и се плъзнаха надолу. Тупнаха до мен. Джейми усука въжето около една от напречните подпори на знамето и хвърли останалата част през стената.
– Хайде! – каза той. – Хвани се здраво с две ръце и опри крака в стената! Хайде!
Тръгнах, пристъпвайки надолу по стената, стиснала въжето – връвта се плъзгаше и пареше ръцете ми. Приземих се до конете и побързах да се кача. Джейми се хвърли на седлото зад мен и поехме в галоп.
Забавихме на два-три километра от форта, когато стана ясно, че сме изгубили преследвачите си. След кратко съвещание Дугал реши да поемем към границата със земите на Макинтош, най-близката безопасна кланова територия.
– Можем довечера да стигнем до Дуунсбъри, там ще сме в безопасност. До утре ще ни издирват официално, но тогава вече ще сме оттатък границата.
Следобедът напредваше. Поехме с отмерено темпо, а конят ни изоставаше леко с двойния си товар. Моят кон навярно още хрупаше доволно трева в онази горичка и чакаше някой да го намери.
– Как ме открихте? – попитах. Шокът започваше да оказва влияние и се разтреперих – скръстих ръце, за да се овладея. Дрехите ми бяха изсъхнали почти изцяло, но мразът ме пронизваше чак до кости.
– Реших да не те оставям съвсем сама и изпратих човек да те наглежда. Не те е видял да си тръгваш, но е видял английските войници при брода, и теб с тях.
Гласът на Джейми бе леден. Не можех да го виня. Зъбите ми затракаха.
– Из-изненадана съм, че не си ме помислил за английски шпионин и н-не си ме оставил там.
– Дугал искаше. Но този, дето те беше видял с войниците, каза, че си се дърпала. Трябваше да се уверя с очите си. – Погледна ме, без да променя изражението си. – Имаш късмет, сасенак, че видях каквото видях в стаята. Поне Дугал трябва да признае, че не си заедно с англичаните.
– Д-Дугал, а? Ами ти? К-какво мислиш ти?
Той не отвърна, само изсумтя. Поне се смили над мен дотолкова, че да ме загърне с наметката си, но не ме докосваше повече от необходимото. Яздеше в мрачно мълчание и дърпаше юздите рязко и гневно, много по-различно от обичайната му плавност.
Самата аз бях разстроена и объркана и нямах намерение да му търпя настроенията.
– Е, какво има тогава? Какво става? – попитах нетърпеливо. – Спри да се цупиш, за Бога!
Тонът ми бе по-остър, отколкото възнамерявах, и усетих как се наежвам още повече. Той обърна главата на коня си и спря край пътя. Преди да разбера какво точно се случва, слезе и ме дръпна от седлото. Приземих се несръчно и се олюлях, мъчейки се да запазя равновесие.
Дугал и останалите също спряха, когато ни видяха. Джейми им показа с рязък жест да продължават и Дугал също вдигна ръка, за да покаже, че е разбрал.
– Не се бави – подвикна и тръгнаха.
Джейми изчака да се отдалечат достатъчно. След това ме завъртя рязко към себе си. Беше очевидно бесен, още миг и щеше да избухне. Собственият ми гняв се надигаше – с какво право се държеше така с мен?
– Да се цупя! – възкликна той. – Да се цупя, така ли? Удържам се пряко волята си, за да не те разтреса, докато ти изскочат зъбите, а ми казваш да не се цупя!