Кимнах.
– Е, вързаха ме за стълба като животно и ме биха, докато кръвта ми не спираше да се лее! Ще нося белезите до смъртта си. И ако онзи следобед не бях извадил огромен късмет, това беше най-малкото, с което щях да мина. Сигурно после щяха да ме обесят.
Преглътна с усилие и продължи:
– Знаех това и не се поколебах и за миг да те последвам там, макар да мислех, че Дугал е прав! Знаеш ли откъде взех пистолета?
Поклатих отново глава. Гневът ми се уталожваше.
– Убих пазач до стената. Стреля по мен – затова пистолетът беше празен. Не ме улучи и го убих с камата си. Оставих я забита в ядеца му, когато те чух да викаш. Бих убил десетима, за да стигна до теб, Клеър. – Гласът му пресекваше. – И когато извика, изтичах с празен пистолет и ей-тези две ръце.
Вече говореше по-спокойно, но очите му още бяха ококорени от болка и ярост. Мълчах. Разтърсена от ужаса на случката с Рандал, не се и бях замислила за отчаяния кураж, който му е бил необходим, за да ме последва във форта.
Извърна се от мен и се прегърби.
– Права си – рече тихо. – Да, права си. – Внезапно яростта изчезна от гласа му, заменена от тон, който не бях чувала от него, дори в крайностите на физическа болка. – Гордостта ми е ранена. А само тя ми е останала. – Той опря предмишници на един бор и обори глава на тях, изтощен. Говореше толкова тихо, че почти не го чувах. – На нищо ме правиш, Клеър.
И с мен се случваше нещо много подобно. Плахо го доближих. Не помръдна, дори когато го прегърнах през кръста. Опрях буза на гърба му. Беше изпотил ризата си и трепереше.
– Съжалявам – рекох. – Моля те, прости ми.
Той се обърна и отвърна на прегръдката ми. Треперенето му отслабна.
– Прощавам ти, моме – промълви в косата ми. Пусна ме и ме погледна сериозно. – И аз съжалявам. Приеми извиненията ми за думите ми – бях разстроен, казах повече, отколкото исках. Ще ми простиш ли и ти?
След последните му думи не чувствах, че има какво да му прощавам, но кимнах и притиснах дланите му със своите.
– Прощавам ти.
Вече по-спокойни, отново се качихме на седлото. Пътят продължаваше право напред още много километри и далеч от нас се виждаше малък облак прах – вероятно Дугал и останалите.
Джейми отново беше с мен – докато яздехме, ме придържаше с ръка и се чувствах в безопасност. Ала все още го имаше смътното усещане за нанесена вреда, за въздържаност – нещата между нас още не бяха зараснали. Бяхме си простили, ала още помнехме думите си.
22. ПРЕОЦЕНКИ
Стигнахме до Дуунсбъри много след мръкване. За щастие беше немалък и имаше хан. Дугал затвори очи за кратко, докато плащаше на ханджията – щеше да му струва още доста сребро, за да си мълчи, че сме минавали оттук. Среброто обаче осигури и добра вечеря с много бира. Въпреки това настроението беше мрачно и се хранихме мълчаливо. Аз, в съсипаната си рокля и покрита с риза на Джейми, очевидно бях в немилост. С изключение на Джейми, мъжете се държаха, сякаш съм невидима, и дори той не правеше много повече от това да побутва към мен хляб и месо. С облекчение се качих в стаята ни, колкото и да бе малка.
Отпуснах се на леглото с въздишка, без да обръщам внимание на състоянието на завивките.
– Убита съм. Колко дълъг ден.
– Такъв беше, да.
Джейми разкопча яката и ръкавелите си и свали колана с меча си, но не понечи да продължи. Издърпа кожения ремък и го сгъна на две.
– Идвай в леглото, Джейми. Какво чакаш?
Той застана до леглото, а коланът се полюшваше леко напред-назад.
– Моме, мисля, че имаме да доуредим нещо, преди да заспим.
Прониза ме безпокойство.
– Какво има?
Не ми отвърна веднага. Придърпа си столче и седна срещу мен.
– Осъзнаваш ли, Клеър – каза той тихо, – че всички за малко да умрем днес следобед?
Погледнах кувертюрата засрамена.
– Да, знам. Вината е моя. Съжалявам.
– Да, осъзнаваш го поне – каза той. – А осъзнаваш ли, че ако някой от мъжете сред нас беше направил нещо подобно, беше поставил останалите в такава опасност, щеше да се прости с ухо или да отнесе бой с пръчка, ако не и да го убият?
Пребледнях.
– Не, не осъзнавах.
– Е, знам, че не познаваш порядките ни, това е някакво оправдание. Но пък и ти казах да се скриеш и да не мърдаш – и нищо от това нямаше да се случи. Сега англичаните ще преобърнат всеки камък. Ще трябва да се крием през деня и да пътуваме нощем. – Той направи пауза. – Колкото до капитан Рандал... това е съвсем друга работа.
– Теб ще търси най-усилено, нали? Сега, когато знае, че си тук?
Той кимна разсеяно, вгледан в огъня.
– Да. При него... е лично, знаеш.
– Толкова съжалявам, Джейми.
Джейми махна с ръка.
– Е, ако само аз бих страдал от всичко това, нямаше да го споменавам. Макар че – и той ми хвърли остър поглед – ще ти кажа, че почти ме уби да гледам ръцете на онова животно върху теб.