В погледа му прочетох как преживява наново събитията от следобеда.
Запитах се дали да не му разкажа за... трудностите на Рандал, но се боях, че това ще навреди повече, отколкото би помогнало. Отчаяно исках да се сгуша в него и да измоля прошка, но не смеех да го докосна. След дълго мълчание той въздъхна и се изправи, като плесна бедро с колана.
– Е, по-добре да се заемам. Причини много вреда, като наруши заповедта ми, и ще те накажа, Клеър. Спомняш ли си какво ти казах, когато си тръгвах тази сутрин?
Спомнях си и още как – бързо се прехвърлих оттатък леглото, с гръб към стената.
– Какво имаш предвид?
– Много добре знаеш какво имам предвид – каза той твърдо. – Коленичи до леглото и повдигни полите си, моме.
– Нищо подобно няма да правя! – Сграбчих един от стълбовете на кревата и се притиснах още по-здраво в ъгъла.
Джейми ме изгледа с присвити очи, обмисляйки какво да прави. Хрумна ми, че нищичко не го спира да стори каквото иска с мен – тежеше поне с трийсет килограма повече. Накрая реши да говори, а не да действа и внимателно остави колана, преди да се присъедини към мен в леглото.
– Сега, Клеър... – започна.
– Казах, че съжалявам! – избухнах аз. – И наистина съжалявам. Никога повече няма да направя такова нещо!
– Там е работата – рече той бавно. – Може и да направиш. Защото не взимаш нещата толкова на сериозно. Мисля, че идваш от място, където всичко е по-лесно. Там не е въпрос на живот и смърт да не се подчиняваш. В най-лошия случай може да причиниш някому неудобство, да го подразниш, но никой няма да умре. – Дърпаше карирания плат на поличката си, докато подреждаше мислите си. – Жестоката истина е, че тук необмислените действия може да имат много сериозни последствия, особено за човек като мен. – Потупа ме по рамото, като видя, че съм готова да се разплача. – Знам, че не би поставила никого в опасност нарочно. Но лесно може да го сториш, без да искаш, както днес, защото не ми вярваш, че нещо наистина е опасно. Свикнала си да мислиш сама и знам със сигурност – и той ме изгледа косо, – че не си свикнала мъжете да ти казват какво да правиш. Но в името на всички нас трябва да се научиш.
– Добре – изрекох бавно. – Разбирам. Прав си, разбира се. Добре. Ще следвам заповедите ти, дори да не съм съгласна с тях.
– Хубаво. – Той се изправи и взе колана. – Хайде, слизай от леглото и да приключваме.
Зяпнах от негодувание.
– Моля?! Казах вече, че ще следвам заповедите ти!
Той въздъхна безсилно и отново седна на столчето. Изгледа ме безизразно.
– Слушай. Казваш, че разбираш. Вярвам ти. Но има разлика между това да разбираш нещо с ума си и да го усещаш у себе си.
Кимнах неохотно. Той продължи:
– Добре. Сега ще трябва да те накажа, по две причини: първо, за да го усетиш наистина. – Внезапно се усмихна. – От опит мога да ти кажа, че един хубав бой те кара да видиш нещата от по-сериозната им страна.
Стиснах страничния стълб по-здраво.
– Другата причина – продължи той – е заради хората долу. Видя какви бяха тази вечер.
Бях видяла. Толкова неудобно се чувствах на вечеря, че се радвах да се махна от стаята.
– Трябва да има справедливост, Клеър. Постъпи грешно с тях и ще трябва да понесеш наказанието си. – Той пое дълбоко дъх. – Аз съм ти съпруг. Мое е задължението да се погрижа за това и възнамерявам да го сторя.
Имах доста възражения по този въпрос. Каквито и да бяха обстоятелствата – и можех да се съглася, че поне част от тях бяха на негова страна, – самолюбието ми се бунтуваше срещу това някой да ме бие, по каквато и да е причина.
Това, че възнамеряваше да го стори мъжът, когото смятах за приятел, закрилник и любовник, бе тежко предателство. А чувството ми за самосъхранение не можеше да не се бунтува при мисълта да ме бие човек, който размахва клеймор, сякаш е мухобойка.
– Няма да ти позволя да ме биеш – казах твърдо, стиснала стълба на леглото.
– Няма ли? – Той повдигна пясъчноруси вежди. – Е, нека ти кажа, моме, нямаш думата. Независимо дали ти харесва, ти си ми жена. Ако искам да ти счупя ръката или да те храня само с хляб и вода, или да те заключа дни наред в килера – и не мисли, че не се изкушавам, – мога да го направя, а какво остава да ти загрея задника.
– Ще пищя!
– Вероятно. Ако не преди, то със сигурност по време на боя. Подозирам, че ще те чуят чак в съседния чифлик. Добър глас имаш.
Ухили се отблъскващо и пристъпи към мен.
Откопчи пръстите ми, макар и трудно, и здраво ме издърпа към края на леглото. Изритах го в пищяла, но боса не постигнах нищо. Той изсумтя и успя да ме обърне по корем, като изви ръката ми зад гърба, за да стоя мирна.