Имах проблеми с тези нови мащаби. Убитият от мускет бе също толкова мъртъв, колкото убития от минохвъргачка. Само че последната убиваше безучастно, унищожаваше десетки, а с мускета виждаш очите на жертвата си. Това го правеше убийство, а не война. Колцина са нужни за война? Достатъчно, за да не им се налага да се гледат в очите? Ала това явно беше война – или поне нещо достатъчно сериозно, – за Дугал, Джейми, Рупърт и Нед. Дори дребният плъхолик Мърто трябваше да извършва насилие отвъд естественото си влечение към него.
Ами причините за всичко това? Един крал вместо друг? Хановери и Стюарди? За мен не бяха нищо повече от имена на дъската в класната стая. Какво представляваха в сравнение с немислимото зло на Хитлеровия Райх? Имаше значение за поданиците на тези династии, разбира се, макар дори това да ми се струваше тривиално. Но пък откога бе тривиално правото на човек да живее както желае? Борбата за правото да избираш съдбата си по-малко ли струваше от нуждата да спреш върховно зло? Размърдах се раздразнено и попипах ожулените си задни части. Взрях се ядно в Джейми, свит на пода. Дишаше равномерно, но леко – навярно и той не можеше да спи. Дано.
Отначало ми се щеше да гледам на цялото това премеждие като на мелодрама – подобни неща просто не се случваха наистина. Много шок бях преживявала, след като преминах през каменния кръг, ала най-лошият бе през онзи следобед.
Джак Рандал, толкова подобен на Франк и толкова ужасяващо различен от него. Докосвайки гърдите ми, бе изковал връзка между стария ми живот и този, бе събрал двете реалности с гръмотевичен трясък. А после Джейми – лицето му като издялано от страх оттатък прозореца, изкривено от ярост на пътя, изопнато от болка след обидите ми.
Джейми. Джейми беше истински, по-истински от всичко друго в живота ми преди или сега, повече дори от Франк и 1945-а. Джейми, нежен любовник и вероломен вагабонт.
Може би това беше част от проблема. Джейми така изпълваше сетивата ми, че обстановката край него ми се струваше ненужна. Но повече не можех да си позволя да я пренебрегвам. Безразсъдството ми почти го уби и стомахът ми се преобръщаше при тази мисъл. Рязко се изправих, за да му кажа да дойде при мен в леглото. Когато тежестта ми се отпусна върху резултата от усилията му, също толкова рязко промених решението си и се метнах обратно по корем.
Изпълнената с пристъпи на ярост и размишления нощ ме умори. Спах цял следобед и когато Рупърт ме събуди малко преди мръкване, слязох в общото помещение като в мъгла.
Дугал, несъмнено изтормозен заради поредния разход, ми беше купил кон. Здраво животно, не от най-елегантните, но с добър поглед и къса, бодлива грива – веднага го кръстих Магарешки бодил.
Не бях предвидила последствията от побоя при дългата езда. Изгледах със съмнение твърдото седло на Магарешки бодил, внезапно осъзнала какво ме чака. Върху седлото тупна дебело наметало и Мърто ми смигна заговорнически с едно от черните си плъши очички. Реших, че поне ще страдам с достойнство, и мрачно стиснах зъби, прехвърляйки се на седлото.
Сред мъжете цареше неизказана галантност – често спираха, за да се облекчи ту един, ту друг, и за да мога аз да се възползвам и да сляза. От време на време някой искаше да спре, за да пие вода, а това значеше да спра и аз, защото Магарешки бодил пренасяше манерките.
Така изминаха няколко часа, но болката се засилваше и не спирах да шавам в седлото. Накрая реших достойнството да върви по дяволите – трябваше просто да сляза за малко.
Спрях Магарешки бодил и скочих от седлото. Престорих се, че оглеждам предния му ляв крак, а останалите коне спряха край нас.
– Боя се, че има камък в подковата – излъгах аз. – Извадих го, но по-добре да го разходя. Не искам да окуцее.
– Не можем да си го позволим, права си – каза Дугал. – Добре, разходи го, но някой трябва да остане с теб. Тихо е, но не мога да те оставя сама.
Джейми веднага слезе от коня си.
– Ще я придружа – рече тихо.
– Добре. Не се бавете. Трябва да сме в Баргренан преди съмване. Спрете при „Червения глиган“, собственикът ми е приятел.
Махна на останалите, които се събраха и поеха нататък в бърз тръс, като ни оставиха сред прахта.
Няколкото часа мъчение на седлото не бяха подобрили настроението ми. Нека ме придружава, но проклета да съм, ако продумам на садистичното добиче.
Не изглеждаше като добиче на светлината на полумесеца, но стиснах зъби и закуцуках, като внимавах да не поглеждам към него.