Отначало малтретираните ми мускули се възпротивиха на непривичното усилие, но след около половин час движението стана много по-лесно.
– До утре ще се чувстваш много по-добре – отбеляза Джейми небрежно. – Но чак вдругиден ще можеш да седиш удобно.
– И какво те прави такъв познавач? – изрепчих му се. – Да не би да биеш хората толкова често?
– Ами не – отвърна той, необезпокоен от пламенността ми. – За пръв път го правя. Но имам много опит от другата страна.
– Ти? – Зяпнах го. Не можех дори да си представя как някой бие с колан надвисналата над мен маса от мускули.
Той се засмя на изражението ми.
– Когато бях малко по-дребен, сасенак. Между осем и тринайсет ме жулеха повече, отколкото мога да преброя. След това пораснах и баща ми вече не можеше да ме накара да се навеждам през перилата.
– Баща ти те е биел?
– Най-вече той. И учителят, разбира се, както и Дугал или някой от другите ми чичовци. От време на време. Зависи къде бях и какво правех.
Заинтригувах се въпреки решението си да не му обръщам внимание.
– И какво направи?
Той отново се засмя, тихо, но заразително.
– Не си спомням всичко. Като цяло си го заслужавах. Поне баща ми никога не ме е бил несправедливо. – Той крачи около минута, без да продума. – Хм. Да видим, веднъж, задето замервах пилетата с камъни, веднъж, задето яздих кравите и бяха толкова превъзбудени, че не можахме да ги издоим, веднъж, задето изядох цялото сладко от кексовете, а самите тях оставих. О, също така пуснах конете да избягат от обора, като оставих портата отключена, подпалих покрива на гълъбарника – това не беше нарочно, – изгубих си учебниците – това беше нарочно – и... – Той спря и сви рамене, а аз се засмях въпреки решението си. – Обичайните неща. Но най-често беше, защото си отварях устата, когато трябваше да я държа затворена.
Изсумтя, като си спомни нещо.
– Веднъж сестра ми Джени счупи стомна. Бях я ядосал с подигравки и ме замери с нея. Когато баща ми влезе и поиска да разбере кой е виновен, тя се боеше да каже, просто ме погледна, ококорена, уплашена – има сини очи като моите, но по-хубави, с черни мигли. Джейми отново сви рамене. – Така де, казах на баща ми, че вината е моя.
– Много благородно от твоя страна – рекох със сарказъм. – Сестра ти сигурно ти е била много благодарна.
– Би била. Само че баща ми стоял от другата страна на вратата и видял какво се случи наистина. Затова я би, задето се беше ядосала и счупила стомната, а мен ме би два пъти – задето я тормозих и задето бях излъгал.
– Не е честно! – рекох възмутена.
– Баща ми невинаги беше нежен, но обикновено беше справедлив – отвърна той невъзмутимо. – Каза, че истината си е истината и хората трябва да поемат отговорност за действията си. Това е така.
Изгледа ме косо.
– Но каза, че е било благородно да поема вината, така че мога да си избера или да ме набие, или да си легна без вечеря. – Той се засмя горчиво и поклати глава.– Баща ми ме познаваше добре. Избрах си боя без повече въпроси.
– Ти си просто ходещ апетит, Джейми – рекох.
– Да – съгласи се той без неприязън, – винаги съм бил такъв. И ти, лакомник такъв – каза той на коня си. – Изчакай да спрем за почивка.
Той дръпна юздата и любопитния нос на коня си от изкусителните туфи трева покрай пътя.
– Да, татко беше справедлив и внимателен, макар тогава да не го оценявах. Не ме караше да чакам, наказваше ме веднага или още щом разбереше. Винаги се уверяваше, че знам защо си получавам пердаха и ако исках да разкажа моята версия на историята, можех.
Значи натам биеш, помислих си. Обезоръжителен сплетник такъв. Съмнявах се, че с чар ще промени намерението ми да го изкормя при първа възможност, но можеше да опита.
– А печелил ли си някога спор? – попитах го.
– Не. Но обикновено случаите бяха доста недвусмислени, най-често сам се изкарвах виновен неволно. Но понякога ми намаляваше наказанието. – Той потърка нос. – Веднъж му казах, че да биеш сина си е най-нецивилизованият начин да получиш своето. Той ми отвърна, че имам акъл колкото стълб, дори по-малко. Каза ми, че уважението към възрастните е един от крайъгълните камъни на цивилизованото поведение и докато не науча това, по-добре да свиквам да зяпам палците на краката си, докато някой от нецивилизованите възрастни ме налага отзад.
Този път се засмях заедно с него. На пътя бе спокойно, това спокойствие, което се възцарява, когато си на километри от всеки друг. Подобен покой почти не се намираше в моята пренаселена епоха, когато с помощта на машините един-единствен човек можеше да вдига шум колкото тълпа. Единствените звуци тук бяха шумоленето на растенията, спорадичното писукане на нощна птичка и мекият звук на конските копита.