Вече вървях с повече лекота, а схванатите ми мускули се пораздвижваха. Нечовеколюбивото ми настроение също се разсейваше, докато слушах историите на Джейми, весели и скромни.
– Разбира се, не обичах да ме бият, но ако имах избор, винаги бих предпочел баща си пред учителя. В училище получавахме кожен каиш през ръцете, вместо отзад. Татко казваше, че ако ме удари по ръката, няма да мога да върша никаква работа, а след бой по задника поне няма да се изкушавам да седя и да безделнича. Обикновено учителите се сменяха всяка година. Старите или започваха работа в чифлик, или се заселваха в по-богати райони. Толкова малко пари получават, че все ходят хърбави и гладни. Веднъж ни се падна дебелак и така и не повярвах, че е учител. Струваше ми се предрешен пастор.
Сетих се за пълничкия дребен отец Байн и се усмихнах в съгласие. Джейми продължи:
– Особено ясно помня един от тях, защото ме караше да заставам пред останалите с изпъната ръка и преди да започне, ме поучаваше надълго и нашироко къде съм сгрешил, като продължаваше между ударите. Стоях и се молех да млъкне най-после и да свърши по-бързо, преди да изгубя кураж и да се разрева.
– Подозирам, че това е искал – рекох със съчувствие пряко волята си.
– О, да – отвърна той сухо. – Отне ми време да го осъзная. Но когато го осъзнах, както обикновено, не можах да си държа устата затворена.
Въздъхна.
– И какво стана? – Вече бях забравила яда си.
– Ами един ден ме беше вдигнал. Често ми се случваше, защото не можех да пиша добре с дясната ръка и винаги когато можех, пишех с лявата. Беше ме ударил три пъти – за цели пет минути, копелето, – и ми четеше конско, какъв глупав млад нехранимайко съм бил, преди да ме удари отново. Ръката ми гореше от болка, защото ми беше второто наказание за деня, а и бях уплашен, защото знаех, че и вкъщи ще ям бой. Такова беше правилото – ако ме накажеха в училище, получавам пердах и вкъщи, защото баща ми смяташе училището за нещо важно. Така или иначе не се сдържах.
Левият му юмрук се сви около юздата, сякаш пазеше дланта.
Той направи пауза и ме погледна.
– Рядко губя контрол и обикновено съжалявам след това.
Стори ми се, че няма да получа по-добро извинение от това.
– Онзи път съжали ли?
– Свих юмруци и го изгледах свирепо. Беше висок, мършав, може би на двайсет, макар че тогава ми се струваше доста възрастен. Казах: „Не ме е страх от теб и няма да плача, колкото и силно да ме удряш!“ – Джейми пое дълбоко дъх и бавно издиша. – Може би не бях преценил добре. Все пак каишът беше още у него.
– Не ми казвай. Опита се да ти покаже, че грешиш?
– О, да, опита.
Джейми кимна, главата му бе просто силует на фона на озарените от луната облаци. При думата „опита“ в гласа му прозвуча мрачно удовлетворение.
– Значи не е успял?
Джейми тръсна чорлавата си глава.
– Не. Поне не успя да ме разплаче. Но пък съжалих, че съм си отворил устата.
Спря за миг и се обърна към мен. Облачното покривало се бе отворило за миг и светлината очертаваше челюстта и бузата му, сякаш го посребряваше, като Донателов архангел.
– Когато Дугал ти описваше характера ми, преди да се оженим, случайно спомена ли, че понякога съм малко упорит?
Скосените очи припламнаха, повече Луцифер, отколкото Михаил.
Засмях се.
– Меко казано. Доколкото помня, каза ми, че главите на всички Фрейзър са като камъни, а ти си най-зле. Всъщност – отбелязах суховато – и аз забелязвам нещо такова у себе си.
Той се усмихна, като спря коня си край дълбок вир насред пътя, и поведе и моя за юздата, за да го заобиколи безопасно.
– Ммм, не бих казал, че Дугал греши. Но ако съм упорит, то ми е по рождение. С баща ми така се карахме, че не можехме да решим проблема, без да ме наведе през перилата и да заиграе каишът.
Ненадейно стрелна ръка, за да хване отново юздата на коня ми, а животното се изправи на два крака и изпръхтя.
– Хей! Стига! Стад, мо дху!
– Какво има? – Не виждах нищо въпреки лунните лъчи, пръскащи светлина тук-таме по пътя и полето. Отпред имаше борова горичка и конете сякаш не искаха да припарват до нея.
– Не знам. Стой тук и пази тишина. Качи се на коня си и дръж моя. Ако ти извикам, хвърляй юздите и бягай.
Джейми говореше тихо и спокойно, за да не плаши нито мен, нито конете. Той промърмори „Сгуир!“ на коня си и го плесна по врата, за да се приближи към мен, след което се скри в шубраците с длан върху камата.
Насилвах зрението и слуха си, за да разбера какво тревожи конете – мърдаха, тъпчеха на едно място, неспокойно размахваха уши и опашки. Облаците вече се бяха разсеяли, само парцаливи следи върху яркия полумесец. Въпреки светлината, не виждах нищо на пътя отпред, нито в застрашителната гора.