Изглеждаше твърде късно за крайпътни обирджии, колкото и да бяха малко във високопланинска Шотландия – нямаше много пътници.
Горичката тъмнееше, ала не беше в покой. Боровете тихо шумяха едни на други, вятърът се диплеше през милиони иглички. Древни дървета бяха тези борове, призрачно страховити под луната. Голосеменни или шишаркови, или със семена с крила, много по-стари, по-строги от ясените и дъбовете с меки листа и крехки стволове. Подходящ дом за призраците и злите духове на Рупърт.
Само ти, скастрих се, може да се докараш до страх от дървета. Къде обаче беше Джейми?
Ръката върху бедрото ми ме накара да писна като стреснат прилеп – естествено последствие от това да се опиташ да извикаш, когато сърцето е качено в гърлото ти. С нелогичната ярост на безпричинно уплашените аз го изритах в гърдите.
– Не се промъквай така!
– Тихо – отвърна той, – ела с мен.
Безцеремонно ме свали от седлото и бързо върза конете, които процвилиха неспокойно след нас, докато той ме водеше през високата трева.
– Какво има? – прошепнах, докато се препъвах в скали и корени.
– Тихо. Не говори. Гледай надолу. Стъпвай където и аз, спирай, когато те докосна.
Бавно и сравнително безшумно си проправихме път до краищата на боровата гора. Под дърветата бе мрак, а върху застланата с иглички земя попадаха само раздробени късчета светлина. Дори Джейми не можеше да върви безшумно тук, но шумоленето на сухите иглички в краката ни се губеше сред шумоленето на зелените над нас.
Насред покривалото от земята стърчеше гранитна грамада. Джейми ме остави да мина пред него, като ми помагаше да намирам най-добрите места за опора по склона. Най-отгоре имаше място колкото за нас двамата, легнали по корем. Джейми зашепна едва чуто в ухото ми:
– На десетина метра вдясно. На полянката. Виждаш ли ги?
Когато ги видях, вече и ги чувах по-ясно. Вълци, малка глутница – осем-десет животни. Не виеха, не и тези. Плячката бе скрита от сенките им, тъмно петно и един щръкнал крак, тънък като клечка. Трепкаше, докато зъбите на хищниците разкъсваха тялото. Чуваше се само спорадично тихо изръмжаване или проскимтяване, когато някой възрастен избутваше палетата от залъка си. Другото бяха звуци на удовлетворено хранене, хрупане и пукане на кости.
Когато очите ми свикнаха още повече, различих под близките дървета още няколко рошави силуета, нахранени и умиротворени. Тук-там просветваше сивкава козина, докато останалите при трупа ровичкаха за отбрани части, пропуснати от тези преди тях.
Внезапно в един от редките лъчи светлина се надигна едра глава, чифт жълти очи и наострени уши. Вълкът нададе тиха смесица от ръмжене и проскимтяване и внезапно от всички страни се възцари неподвижност.
Кехлибарените очи сякаш гледаха право в моите. В позата на животното нямаше страх, нито любопитство, просто наблюдателност и внимание. Джейми постави длан на гърба ми, за да не мърдам, но нямах желание да бягам. Можех да се гледам с вълчицата с часове – някак бях сигурна, че е женска, – но тя трепна с уши веднъж, сякаш за да покаже, че вече не съм ѝ интересна, и се върна към храната си.
Наблюдавахме ги още няколко минути, огрени от луната. Накрая Джейми даде знак, че е време да вървим, като ме докосна по ръката.
Крепеше ме за лакътя, докато вървяхме през дърветата. За пръв път по собствена воля му позволявах да ме докосне, след като ме беше спасил при форт Уилям. Още омагьосани от видяното, не говорихме много, но възстановихме спокойствието във взаимната си компания.
Докато вървяхме и разсъждавах върху историите му, не можех да не се възхитя колко добра работа беше свършил. Без дори думичка пряко обяснение или извинение ми беше предал посланието. Въздадох ти справедливост, както са ме учили на нея. Както и милост, доколкото можех да си я позволя. Не можах да ти спестя болката и унижението, но ти предлагам собствената си болка и унижения, за да понесеш своите по-лесно.
– Много ли се противеше? – попитах ненадейно. – На побоите. Лесно ли ги преодоляваше?
Той леко стисна ръката ми, преди да я пусне.
– Най-вече забравях още щом приключеше. Освен последния път – тогава отне доста време.
– Защо?
– Ами... Първо, бях на шестнайсет, вече мъж... Така си мислех. Второ, много болеше.
– Няма нужда да ми казваш, ако не искаш – рекох, усещайки колебанието му. – Историята мъчителна ли е?
– Не толкова, колкото беше побоят – каза той през смях. – Не, нямам против да ти кажа. Просто е дълго.