– Имаме още много до Баргренан.
– Така си е. Ами тогава – помниш ли, че ти казах как на шестнайсет прекарах година в замъка Леох? Колъм и баща ми се бяха разбрали така, за да опозная клана на майка си. Две години бях повереник на Дугал, а после година в замъка, за да науча етикет, латински и тем подобни.
– О… Чудех се как си стигнал дотам.
– Да, така стигнах. Бях едър за възрастта си, е, поне висок. Още тогава ме биваше с меча и яздех по-добре от почти всички.
– Както и най-скромен от всички – предположих.
– Не много. Наперен колкото щеш, още по-невнимателен с думите, отколкото сега.
– Направо не мога да си представя – отвърнах развеселена.
– Нищо чудно, сасенак. Открих, че мога да разсмивам хора с приказки и говорех все по-често, без да ме е грижа какво и на кого го казвам. Понякога бях жесток с другите момчета, без да искам. Просто не можех да устоя, ако ми щукнеше някое остроумие.
Вдигна лице към небето, за да прецени колко е часът. Бе още по-тъмно, след залеза на луната. Разпознах Орион ниско над хоризонта и тази гледка странно ме успокои. Джейми говореше.
– И един ден прекалих. С още две момчета вървяхме по един коридор и видях в другия край госпожа Фицгибънс. Носеше огромна кошница, почти колкото нея, и залиташе насам-натам. Знаеш как изглежда сега – тогава не беше много по-слаба. – Той потри нос, смутен. – Е, отправих не една и две некавалерски забележки към вида ѝ. Смешни, но крайно некавалерски. Спътниците ми много се смяха. Не осъзнавах, че и тя ме чува.
Спомних си огромната домакиня на замъка Леох. Макар да я бях виждала само в добро настроение, не приличаше на човек, когото можеш да обидиш безнаказано.
– Какво направи тя?
– Тогава нищо. Не знаех, че дори е чула, но на следващото събрание в Залата стана и разказа всичко на Колъм.
– О, Боже! – Знаех колко Колъм цени госпожа Фиц и едва ли е слушал с нехайство за неуважението към нея. – Какво стана?
– Същото, което се случи с Лери; е, което почти се случи с Лери. – Той се позасмя. – Само че много си повярвах, изправих се и казах, че предпочитам бой с юмруци. Опитвах се да запазя спокойствие, да се държа зряло, макар че сърцето ми биеше като ковашки чук, а и ми призля малко, когато видях ръцете на Ангъс. Приличаха на камъни – на големи камъни. Неколцина в Залата се засмяха. Тогава не бях толкова висок, тежах поне двайсет килограма по-малко. Ангъс можеше да ми откъсне главата с един удар. Така или иначе Колъм и Дугал ми се намръщиха, но според мен останаха доволни, че имам смелостта да поискам подобно наказание. След това Колъм каза „не“, щом съм се държал като дете, съм щял да понеса детско наказание. Кимна и преди да помръдна, Ангъс ме наведе на коляното си, вдигна ми поличката и ме нашари с каиша пред всички останали.
– О, Джейми!
– Мммхм. Нали си забелязала колко професионално се отнася Ангъс към работата си? Удари ме петнайсет пъти и до ден-днешен мога да ти кажа къде е попаднал всеки удар. – Той потръпна от спомена. – Отпечатъците стояха цяла седмица.
Той откъсна шепа борови иглички от най-близкото дърво и ги разтри с пръсти. Миризмата на терпентиново масло се изостри. Той продължи:
– Освен това не ми позволиха да се скрия и да се погрижа за раните си. Когато Ангъс приключи, Дугал ме грабна за тила и ме изведе до другия край на залата. Трябваше да коленича на камъните, пред стола на Колъм, и да измоля прошка от госпожа Фиц, след това от Колъм и да се извиня на всички останали, а накрая – и на Ангъс за боя. Последното почти ми приседна, но той беше много любезен – дори ми помогна да се изправя. Накараха ме да седна до Колъм и да остана там, докато приключи събранието. – Той сви рамене, сякаш отнякъде го чакаше удар с каиш. – Най-лошият час в живота ми. Лицето ми гореше, задникът ми също, коленете – ожулени, и не можех да гледам никъде другаде, освен в краката си, а най-лошото – страшно много ми се пикаеше. Почти умрях – по-скоро бих се пръснал, отколкото да се подмокря пред всички останали. Цялата ми риза беше в пот.
Потиснах порива си на смях.
– Не можеше ли да кажеш на Колъм?
– Знаеше чудесно какво се случва – както и всички останали в залата, личеше по начина, по който шавах на стола. Хората се обзалагаха ще изтрая ли, или не. – Сви рамене. – Колъм щеше да ме пусне, ако го бях помолил. Но... е, заинатих се. – Усмихна се смутено и зъбите му се белнаха насред тъмното във вече безлунната нощ лице. – Когато Колъм най-после ми каза да вървя, успях да изтърпя, докато изляза от залата, но не и до следващата врата. Хвърлих се зад стената и направо изригнах. Мислех, че никога няма да спра. И така – и той пусна шепата иглички, – вече знаеш най-лошото, което ми се е случвало.