Не можех да се сдържа – смях се така, че трябваше да седна на пътя. Джейми ме изчака търпеливо и приклекна.
– Защо се смееш? Не беше никак забавно.
Но самият той се усмихваше.
Поклатих глава през смях.
– Не, наистина не е било. Ужасна история. Просто... представям си те седнал, инатлив, стиснал зъби, а от ушите ти излиза пара.
Джейми изсумтя, но също се позасмя.
– Да. Не е лесно да си на шестнайсет.
– Значи помогна на онова момиче, Лери, защото си я съжалил – казах, когато си върнах самообладанието. – Знаел си какво е.
Той се изненада.
– Да, така и казах. Много по-лесно е да те бият в лицето на двайсет и три, отколкото да те налагат с каиша на шестнайсет. Наранената гордост боли повече от всичко, а тогава лесно се ранява.
– Чудех се. Никога не бях виждала някой да се усмихва, докато очаква удар в лицето.
– Е, след това не можех.
– Мхм. – Кимнах в съгласие. – Мислех си...
Млъкнах от неудобство.
– Какво си мислела? О, за мен и Лери, имаш предвид. Всички са се чудили – ти, Алек, останалите. Щях да сторя същото и грозна да беше. – Сръчка ме в ребрата. – Макар да не вярвам, че ще го приемеш.
– Е, видях ви заедно в онази ниша – защитих се – и все някой те е научил да се целуваш.
Джейми разрита смутен прахта в краката си. Сведе глава срамежливо.
– Е, сасенак. Не ме бива повече от останалите. Понякога се опитвам, но не винаги успявам. Нали знаеш какво казва апостол Павел, че по-добре да се ожениш, отколкото да изгориш? Е, доста изгарях тогава.
Отново се засмях – беше ми леко като на шестнайсетгодишно момиче.
– Значи си се оженил за мен – подкачих го, – за да избегнеш грехопадение по невнимание?
– Да. В това брака го бива – прави съкровени някакви неща, за които иначе трябва да се изповядваш.
Пак се разхилих.
– О, Джейми, обичам те, да знаеш!
Сега той се разсмя. Преви се и се отпусна до пътя, преливайки от веселие. Преобърна се по гръб във високата трева, като хриптеше и се давеше.
– Какво ти става, за Бога? – попитах го втренчена. Накрая седна и избърса сълзите от очите си. Поклати глава задъхан.
– Мърто беше прав за жените. Сасенак, рискувах си живота за теб, крадох, палих, бих, че и убивах. В замяна на това ме ругаеш, обиждаш мъжествеността ми, риташ ме в топките и ми издираш лицето. След това аз те пребивам, а после ти разказвам най-унизителните неща за себе си – и накрая ми казваш, че ме обичаш.
Опря глава на коленете си и се посмя още. Накрая се изправи и ми подаде ръка, а с другата обърса очите си.
– Хич не си разумна, сасенак, но си те харесвам. Да вървим.
Нощта напредваше – или, в зависимост от гледната точка, наближаваше утрото – и трябваше да се качим на конете, за да стигнем до Баргренан преди изгрев. Вече се бях възстановила достатъчно, за да понеса седенето, макар че ефектите още личаха.
Известно време яздихме в дружелюбно мълчание. Замислих се за пръв път какво би се случило, ако някога намерех пътя до каменния кръг. Макар и омъжена по принуда и зависима по необходимост, несъмнено се бях привързала към Джейми.
По-важни обаче бяха чувствата му към мен. Първо свързан с мен от обстоятелствата, след това от приятелство и накрая от изненадващо силна страст, все още не бе засегнал въпроса с чувствата му към мен дори между другото. И все пак.
Бе рискувал живота си. Това може би идваше от брачния му обет. Беше казал, че ще ме закриля до последна капка кръв, и наистина му вярвах. Още повече ми въздействаха събитията от последните двайсет и четири часа, в които без предизвестие ме допусна до чувствата и личния си живот, дори до унизителните подробности. Ако наистина изпитваше към мен това, което подозирах, как щеше да му се отрази моето изчезване? Вече не чувствах физическа болка, докато обмислях това.
На пет километра от Баргренан Джейми ненадейно наруши мълчанието.
– Не съм ти казвал как умря баща ми.
– Дугал ми каза, че е получил инсулт... имам предвид, апоплектичен удар. – Предположих, че и Джейми е мислил за баща си след разговора ни, но не разбирах защо ми го споменава.
– Точно така. Само че той... – Направи пауза, за да обмисли думите си, но после сви рамене и се прости с грижливите думи. Пое си дълбоко дъх и го изпусна. – Трябва да знаеш. Свързано е с... разни неща.
Пътят беше достатъчно широк, за да яздим рамо до рамо, стига да внимавахме за стърчащи скали. Извинението ми за пред Дугал не бе избрано по случайност.
– Случи се при форта – рече Джейми, докато заобикаляше каменист участък, – където бяхме вчера. Където Рандал и хората му ме отведоха от Лалиброх. Където ме бичуваха. Два дни след първия път Рандал ме повика в офиса си – дойдоха двамина и ме отведоха до стаята, – където те открих. Затова знаех къде да отида. Докато ме извеждаха, видях баща си на двора. Беше разбрал, че са ме пленили, и искаше да види има ли начин някак да ме измъкне – или поне да се увери, че съм добре.