Джейми леко сръчка коня си и му изцъка с език. Още нямаше следа от дневна светлина, но нощта изглеждаше различно. До зората оставаше не повече от час. Джейми каза:
– Дотогава не осъзнавах колко самотен и уплашен съм се чувствал там. Войниците не ни позволиха да останем сами, но поне разрешиха да го поздравя. – Преглътна и продължи: – Казах му, че съжалявам за Джени и за цялата жалка история. Каза ми да не говоря повече и ме прегърна здраво. Попита ме дали съм лошо ранен – знаеше за бичуването – и каза, че всичко ще е наред. Тогава войниците казаха, че е време да вървя, а той ме стисна здраво за лактите и ми каза да не забравям да се моля. Каза, че ще стои до мен, независимо какво се случи и трябва просто да не мисля за това и да държа главата горе. Целуна ме по бузата и войниците ме отведоха. Тогава го видях за последно.
Гласът му не трепваше, но звучеше приглушено. И мен ме пристегна гърлото и исках да го докосна, но пътят се стесняваше през една долчинка, така че трябваше да се подредя зад него. Докато отново се изравним, той си беше върнал самообладанието.
– И така – каза и пое дълбоко дъх, – отидох при капитан Рандал. Отпрати войниците и ми предложи да седна. Каза, че баща ми е гарантирал, за да ме освободят, но нямали право без писмено разрешение от херцога на Аргайл, в чиито владения се намирахме. Реших, че натам се е упътил и той, към Аргайл. Междувременно трябвало да обсъдим въпроса с второто ми бичуване. – Джейми млъкна, несигурен как да продължи. – Беше... странен. Много сърдечен, но отдолу се спотайваше нещо, което не разбирах. Гледаше ме, все едно очакваше да направя нещо, макар че не можех – можех само да си седя.
– Почти ми се извини, каза, че съжалява за това как взаимоотношенията ни са били толкова трудни, как искал обстоятелствата да са различни и така нататък. – Джейми поклати глава. – Не можех да си представя за какво говори. Два дни по-рано се беше постарал хубаво да ме пребие до смърт. Когато най-после стигна до въпроса обаче, не увърташе.
– Какво е искал? – попитах. Джейми ме погледна бързо и също толкова бързо извърна поглед. Мракът криеше чертите му, но ми изглеждаше силно смутен.
– Мен.
Така се стреснах, че конят тръсна глава и изцвили укоризнено. Джейми отново сви рамене.
– Както казах, беше прям. Ако съм склонен... хм, да му дам да разполага с тялото ми, щял да отмени второто бичуване. Ако ли не – щял съм да искам да не съм се раждал.
Прилоша ми. Джейми рече с лека нотка на веселие:
– Вече ми се щеше нещо подобно. Сякаш бях глътнал счупени стъкла и ако не бях седнал, коленете ми щяха да се ударят едно в друго.
– Но, какво... – Гласът ми пресипна и се прокашлях. – Какво направи?
Той въздъхна.
– Няма да те лъжа, сасенак. Обмислял съм го. Първите белези бяха още толкова пресни, че не можех да нося риза и се замайвах, колчем се изправех. Мисълта да премина през това отново – вързан и безпомощен да чакам следващия удар...
Той потръпна несъзнателно, преди да продължи:
– Нямах реална представа – каза кисело, – но ми се струваше, че да ме изнасилят отзад ще е доста по-безболезнено. Понякога под бича са умирали хора, сасенак, и от погледа му можех да преценя, че иска да съм един от тях. – Отново въздъхна. – Но... е, още усещах целувката на баща ми по бузата си, помислих какво би казал... Просто не можах. Не се замислих какво, от друга страна, ще причини на баща ми смъртта ми. – Изсумтя, сякаш се бе сетил за нещо забавно. – А и си казах, вече е изнасилил сестра ми. Проклет да съм, ако и аз му се оставя.
Това не ми се струваше никак забавно. Виждах Джак Рандал в още по-противна светлина. Джейми потърка тила си и свали длан върху дръжката на меча си.
– И така, възползвах се от малкото ми останал кураж и отказах. При това на висок глас, като добавих всякакви ругатни по негов адрес, за които се сетих. Колкото ми държеше гласът. – Направи гримаса. – Боях се, че ще си променя решението, ако се замисля още. Исках да съм сигурен, че връщане няма. Макар и да не мисля, че има тактичен начин да откажеш подобно предложение.
– Не, няма – съгласих се сухо. – Едва ли ще е бил доволен, независимо от думите ти.
– Не беше. Удари ме през устата, за да млъкна. Паднах – още бях слаб – и той се надвеси над мен. Само ме гледаше. Беше ми останало достатъчно здравомислие, за да не опитвам да стана, затова просто лежах, докато той не повика войниците, за да ме отведат в килията. – Поклати глава. – Не промени изражението си и на йота. Само каза: „Ще се видим в петък,“ сякаш имахме служебна уговорка или нещо такова.